Училище без агресия или как да влезеш в чуждите обувки

Автор: Plovdiv Now 18:00, 03.05.2022 4047

Ученическо есе публикува МОН от поредицата „Училище без агресия“, в която деца и младежи от цялата страна разказват за реални събития, в които са участвали или на които са станали свидетели. Текстовете са анонимни.

Часовникът звънна. Въобще не ми се ставаше, въпреки че отдавна бях буден. Мама влезе в стаята и ме подкани:

– Няма ли да ставаш за училище?

– Мамо, лошо ми е, днес няма да ходя на училище. Болен съм.

– Нима? Изглеждаш в чудесно здраве. Искаш ли да поговорим? Забелязвам от известно време, че нещо става с теб. От една седмица спря да пишеш домашни и да си учиш уроците. Днес не искаш да ходиш на училище, защото имаш контролна работа по математика. Ставай! Обличай се! Носи отговорност за действията или за бездействията си! Нека да ти пишат двойка! После с двойката право при дядо ти.

Това ли беше разговорът с майка ми? Няма що! Нали искаше да поговорим? Та тя не ме остави нищо да кажа. Можех да говоря с дядо, но той ще отсъства още няколко дни, а разговорът не е за телефон. Контролната по математика не ме притеснява, знам задачите. Имам вече три шестици. Имам шестици по всички предмети. Е, и една петица по музика. Дядо каза да изтрия няколко думи от речника си, например: „не мога“ и „трудно ми е“. Дядо е капитан на кораб. Вече съм в пети клас и трябва да се държа мъжки, ако искам и аз да стана капитан.

Вече съм в двора на училище и… О, не, от двора ли днес се почва? Усетих тежките му стъпки зад гърба си и когато се разминавахме ме удари в рамото.

Това продължава всеки ден от една седмица. Една седмица, а на мен ми се струва цяла вечност. Всичко започна от едно леко бутане в коридора. Аз помислих, че е неволно. Последваха няколко на ден. Не знам как го прави, но никога никой не вижда, нито учител, нито другите от класа. Дали да говоря с някой и с кого? Колко ли време ще продължава това? Ако днес спре да бута мен, дали ще започне да прави същото с друго дете? С майка ми разговорът се провали, с дядо не мога да говоря, ще пробвам с класната. Намерих я, помолих я да поговорим само двамата и тъкмо си отворих устата и се сетих. Какви ги върша? Ще хленча пред класната, а ще ставам капитан. Това ли ми е мъжкото поведение?

– Слушам те. За какво искаш да поговорим? – попита класната.

– Имам един проблем с един човек, но нищо повече няма да Ви кажа. Как да постъпя?

– Добре. Не се притеснявай. Кой е този човек? Учител, родител, съученик?

– Няма да Ви кажа.

– А, аз как да помогна, какво очакваш да направя?

– Ще намерите решение, нали сте учителка.

– Хм! Добре. Ще ти кажа как аз бих постъпила. Първо ще поговоря с този човек, ще го изслушам, за да чуя какво мисли и заедно ще намерим решение.

– Благодаря, госпожо! Съветът Ви ми харесва.

– Довиждане и успех! Ще очаквам да ме информираш за развитието на случая.

Обнадежден от разговора, излязох от стаята. Тръгнах по коридора и тогава го видях. Реших да последвам съвета на учителката и да поговоря с него. Знаете ли кое беше най-интересното? Той никога не се беше поставял на мое място. Нямаше никаква представа как се чувствам аз. За него това беше поредна случка от училище. Дори му се струваше забавно. Предложих му да си разменим местата – аз да бъда този, който ще го бута всеки ден. Тогава момчето наведе глава. Каза ми, че съжалява, че никога не е мислил върху това. Звънецът би. Той влезе в класната стая.

От този ден вече сме приятели. Тренираме заедно след училище и му помагам по математика.

Често вършим неща и не се замисляме. Ако нещо е забавно за нас, дали е така и за околните? Умеем ли да се поставяме на мястото на другия? Нараняваме ли някого? Как се чувства човекът срещу нас? Можем ли да поговорим?