Автор: Ани Иванцова

Днес смъртта мина през новинарския поток повече пъти, отколкото човек би трябвало да понесе.

Петима загинали. Две деца, чийто живот приключи, преди дори да е започнал истински. Младеж, който се бори за живота си. Разбити автомобили. Почернени семейства. Телефони, които са звъннали с новината, която никой родител, никой съпруг, никое дете не иска да чуе. И най-страшното е, че денят още не е свършил, пише glasnews.bg. 

Докато пиша тези редове, моят работен ден приключва. Но новините не свършват с него. Колегите ми ще останат пред екраните. Ще следят сигналите, институциите, социалните мрежи, полицейските сводки. И някъде дълбоко в себе си се надявам телефонът да замълчи. Защото твърде често в България следващата трагедия е само на няколко часа разстояние.

Най-страшното в днешния ден не бяха отделните катастрофи.

Най-страшното беше колко бързо след първата дойде втората. След втората - третата. Колко лесно няколко човешки живота се превърнаха в поредица от заглавия, подредени едно под друго. Това вече не са отделни инциденти. Това е ежедневие, с което сме свикнали дотолкова, че между две трагедии успяваме да обсъдим времето, футбола или цената на черешите.

Три катастрофи. Няколко часа. Пет жертви. Прочетено така, изглежда като статистика. 

Странно общество сме. Не приемаме пет жертви при самолетна катастрофа. Не бихме приели петима загинали в търговски център. Но когато това се случи на пътя, сякаш го вписваме в графата „нормално“.

Само че зад всяка цифра тази вечер има празна стая. Празно легло. Недовършен разговор. Детска играчка, която никой няма да прибере. Стол на масата, който ще остане празен завинаги.

Някъде родители се опитват да приемат нещо, което е невъзможно да бъде прието. Някъде деца чакат човек, който никога повече няма да отвори вратата. Някъде животът е бил разделен на две - преди телефонното обаждане и след него.

А ние сякаш започнахме да приемаме всичко това като част от пейзажа. Поредната катастрофа. Поредната жертва. Поредното черно заглавие. Поредният ден.

Само че няма нищо нормално в това.

Няма нищо нормално в държава, в която петима души загиват за няколко часа, а общественият разговор продължава по инерция. Няма нищо нормално в това да имаме агенции, стратегии, кампании, съвети, комисии и експерти, а в края на деня отново да броим мъртвите.

Както написа Дияна Русинова: „Само за няколко часа - 5 жертви на АМ „Тракия“, иначе цяла агенция си имаме по безопасност на движението.“

Болезненото е, че това дори не звучи като сарказъм. Звучи като присъда. Ако успехът на една агенция се измерва с по-малко жертви, то най-честият отчет по българските пътища идва не от администрацията, а от черните ленти по некролозите. Някъде в държавната администрация има хора, чиято работа е да предотвратяват точно тези трагедии. Днес пет семейства имат основание да попитат как точно са си свършили работата.

Защото държава, която е свикнала да брои жертвите по пътищата между две новини, има много по-голям проблем от дупките, скоростта и пътните знаци.

Тя започва да губи чувствителността си към човешкия живот. А това е катастрофа, която не се случва на магистралата. Тя се случва вътре в нас.