На 2 юни 1885 година костите на Георги Сава Раковски са пренесени от Букурещ в България – първо в софийската катедрала “Св. Неделя”,  а след това в Котел – в Мавзолея на Раковски и музей на възрожденците в града.

Раковски е основоположник на организираната националнореволюционна борба за освобождаването на България, революционен демократ, писател и поет, публицист, журналист, историк и етнограф/етнолог.

Рожденото име на Георги Стойков Рàковски е Съби Стойков Попович. Правилното произнасяне на фамилията Раковски е с ударение на а-то, защото идва от родното село на бащата на Раковски – Рàково, Сливенско. По-късно се преименува на Сава Стойков Попович, но е известен и като Георги Рàковски. Той е роден в подбалканския възрожденски град Котел на 14 април 1821 година.

На 9 октомври 1867 година Раковски умира в Букурещ от туберкулоза.

Раковски и Левски са две части на една идея – националноосвободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля – не на кърджалии и хайдуци, а на народни защитници. С тази цел той написва „Горски пътник“, както и „Привременният закон за горските чети“, който трябва да послужи като устав на новото българско правителство. Пак той сформира двете Легии.

Именно в тези две Легии трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор – Левски – даден му именно от Раковски, за неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии (Първата и Втората) Дяконът вижда, че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места. За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски – Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България, пътищата им се разделят.

Постепенно Левски приема идеята на Раковски за „привременното правителство“ и я доразвива, но той отбелязва, че това „привременно правителство“ трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората – а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител на делото на Георги Раковски.

В последните си мигове през 1867 година Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. Той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи, до които е достигнал и самият той „и дори го е задминал“ и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко (скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен – делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник.