115 години стават днес от рождението на писателя Емилиян Станев.

Той е роден на 28 февруари 1907 година в Търново. Умира на 15 март 1979 в София. Истинското му име е Никола Стоянов Станев.

Дебютира с разказа „Срещу Великден“ (библ. „Книга на книгите“, 1931). Сътрудничи на сп. „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Българска мисъл“, „Кооперативна защита“, „Ловец“, „Завети“ и др. и на в. „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“, „Дъга“ и др.; след 1944 – на основните периодични издания.

Емилиян Станев е един от класиците в българската проза, новатор в жанровете на философския и историческия роман, анималистичната проза и социалната белетристика. Произведенията му са белязани с дълбок вътрешен драматизъм и осмислят битието като низ от конфликтни ситуации, поставящи човека всеки миг пред морален избор. Следвайки диалогичните принципи в прозата на Достоевски, фокусира сблъсъка между доброто и злото, но и проблематичността на отговора какво е добро и какво – зло; осмислянето на човека като осъден да преживява в себе си раздвоението между нравствената мяра и бесовете на страстта; противоречията между социалното и моралното, между тленното и вечното; сковаващата мощ на социума и постигането на духовна свобода като единствената смислена алтернатива; конфликта между личността и историята; търсенето на траен смисъл и трансцендентална перспектива като трагичен императив в човешкия живот, но и като единствено възможната възвисяваща го духовна енергия; историческите и религиозните конфликти, обусловили националната ни съдба; отчуждението на човека от природното и естественото като следствие от цивилизацията и техническия прогрес. За Станев няма лесни и еднозначни решения, няма линейна последователност от причини и следствия, няма авторитети, които да не могат да бъдат оспорени и подложени на съмнение. За него смисълът на творчеството е да се постигне многопластова и поливалентна картина на битието, видяно от различни гледни точки, различими преди всичко от моралната мяра, с която се възприемат човешките отношения.
Развитието му като писател търпи определена жанрова еволюция – от късия разказ през повестта към широкото епично платно на „Иван Кондарев“ и до сгъстената, съсредоточена върху трансцеденталното философска проза. В творческата му биография тематично могат да бъдат обособени няколко смислови ядра.

Станев е сред най-добрите анималисти в българската проза – неговите ранни анималистични разкази проблематизират мястото на човека в околния свят и неговото отношение към природата и същевременно универсализират и извисяват ценностно самото понятие за природното, дивото и атавистичното. Паралелно с анималистичните разкази той започва писателската си кариера и с разкази за малкия човек, смазан от житейските обстоятелства и превърнат в тяхна марионетка, лишен от воля за промяна и следващ едно сиво, жалко ежедневие, което обезсмисля неговия живот. Героите от първата му книга, „Примамливи блясъци“ (1938), най-често провинциални еснафи, лишени от въображение и воля за живот, са обрисувани дистанцирано и безпощадно – и като жертви на самите себе си, на собствения си егоизъм, малодушие и безверие, и като жертви на една изгубила ценностните си критерии обществена действителност; жертви на баналността, произведена от собственото им общо живеене.

Един от върховете в прозата му – и изобщо в българската проза – е новелата „Крадецът на праскови“, в която се сблъскват любовта, пренебрегнала всички норми и условности, и ограниченият, догматично скован социум, който прави тази любов невъзможна и предпоставя нейната гибелна развръзка.

Писан цели 14 г., романът „Иван Кондарев“ се превръща в събитие още при излизането си (1958) и поражда спорове, които не са стихнали и до днес. Причината е неканоничното, диалогично и реализирано чрез конфликтни гледни точки епическо пресъздаване на един емблематичен за социализма, героизиран многократно исторически период – Септемврийското въстание от 1923 г. Историята е осмислена не само като продукт на социални необходимости, но и като сблъсък на личностни представи и съдбовни избори, които могат да бъдат оценявани единствено по устойчивостта на техните морални критерии. Никой от героите не е пощаден, нито въздигнат за сметка на другите – включително и Иван Кондарев, чийто образ въпреки многото тенденциозни критически тълкувания ясно показва утопичната визия, схоластичната природа и приоритета на идеологическата целесъобразност над моралните ценности у типичния за това време български комунист.

Повестите „Легенда за Сибин, преславския княз“ и „Тихик и Назарий“ и романът „Антихрист“ образуват своеобразна трилогия, която се стреми да осмисли както историческите колизии, предопределили националната ни съдба, така и конфликтите между индивида и общността – и скритите под тях страсти на духовните търсения в стара България, богоборчеството и боготърсачеството, стимулирани от импулса на човека да осмисля битието си не само в реални и прагматични, но и в трансцедентални и мистични категории. Исторически по тематика и свързани с един граничен период от българската история, те недвусмислено са философски творби.

Особен акцент в творчеството на Станев поставят някои късни разкази като „Вълкът“, „Язовецът“ и преди всичко „Скот Рейнолдс и непостижимото“, в които писателят изразява скепсиса си относно бъдещето на съвременния свят, който в своя тесногръд рационализъм и стремеж към овладяване на природата подготвя собствената си гибел.

В далеч по-символен и универсален план същия конфликт е развит в последната му недовършена творба „Насън и наяве“, разиграваща драмата между учения Артър Вагнер и неговото многопластово, сатанинско алтер его – Черния.

Специфичен дял от творчеството на Емилиян Станев съставляват приказките и разказите за деца, които той пише и издава през целия си живот. Основните негови творби са превеждани многократно – на повече от 20 езика.

Автор- Едвин Сугарев