Напоследък в средите на родителите и специалистите темата за границите е навсякъде, а всяко семейство сякаш търси своя баланс между свободата и реда. Често обаче, когато изморени се приберем у дома след дълъг работен ден, теориите за „ненасилствено възпитание“ отиват на заден план, нервите ни не издържат и в ход влизат бързите заплахи или познатите наказания. А след това, докато детето плаче затворено в стаята си започваме да се чувстваме виновни.

Като психолог в практиката си често се срещам с родители, които се чувстват в задънена улица. Всички носим дълбоко вкоренено вярване, че за да разбере едно дете от дума, то непременно трябва да изпита някакъв дискомфорт или болка – било то под формата на строг укор или унизително наказание, пише здравният сайт puls.bg.

Истината обаче е съвсем друга, а науката отдавна го доказва. Наказанията не учат детето какво да прави, а го учат единствено как да се крие по-хитро, за да не го хванат. Когато едно дете е уплашено, в мозъка му се включва защитната реакция „бий се или бягай“. Тогава центърът за логика и мислене напълно блокира и цялата му енергия отива само в това да се защити от гнева ни. Вместо да разбере защо правилото е важно или кое в поведението му е неприемливо, то започва просто да се страхува от реакцията ни и да се учи да крие или лъже, с цел да избегне наказанието.

Поставянето на граници без наказания съвсем не означава липса на правила или „пълна свободия“. Напротив, това означава да бъдем твърди в изискванията си, но същевременно да останем спокойна и сигурна опора за детето², както и да го оставим да понесе последствията от избора си.

Как да го постигнем в ежедневието?

На първо място, отделете поведението от личността на детето. Когато направи нещо нередно, избягвайте думи като „Ти си лош!“ или „Защо винаги си толкова разсеян?“. Фокусирайте се само върху конкретното действие: „Играчките не се хвърлят на земята, защото могат да счупят нещо. Нека ги приберем заедно“. Така детето знае, че то самото е обичано и приемано, но постъпката му не е наред.

На второ място, заложете на логични и естествени последствия вместо на измислени наказания. Ако детето умишлено разлее сока си, наказанието да му забраним да гледа анимация няма нищо общо със ситуацията. Логичното последствие е да му дадем кърпа и гъба, за да избърше малката бъркотия заедно с нас. Така то поема отговорност, учи се как действат причините и последствията и развива съпричастност, без да се чувства унизено ³.

На трето място, заменете забраните с ясни инструкции какво да прави. Детският мозък много трудно възприема отрицания като „Не тичай!“, „Не пипай!“ или „Не крещи!“. Когато кажем „Не тичай!“, но не дадем друга алтернатива на движение, детето не разбира какво точно се иска от него. Много по-лесно е да предложим по-подходящ вариант: „Тук се ходи бавно и спокойно“ или „Говори тихо“. Така му даваме точна инструкция.

Ясно е, че поставянето на граници без наказания изисква повече време и огромно търпение в началото. То изисква самите ние да преглътнем желанието за бърз контрол чрез страх. Но резултатът си заслужава – вместо уплашени деца, получаваме уверени млади хора, които спазват правилата не защото се страхуват  от наказание, а защото разбират техния смисъл.