Мили хора, майки, бащи, непознати с огромни сърца... С тези думи започвам, защото в тях се крие целият мой кошмар. Никога, ама никога не си представяш, че един ден ще застанеш пред целия свят, за да просиш правото на детето си да остане на тази земя. Нито една майка на света не трябва да измолва живота на рожбата си. Нито една майка не трябва да брои капките в системите, да затваря очи от ужас и да се пита: "Ще има ли утре за моето слънчице?"

Но ето ме тук. Оголила душата си пред вас, плачеща с кървави сълзи в една студена болнична стая в Турция, до леглото на моето 3-годишно ангелче – Виктория-Кристина.

Вики е нашето измолено чудо, нашето всичко. Роди се напълно здрава, грейнала като слънце. Беше толкова будно, умно момиченце, което изпълваше дома ни със смях. Благодарихме на Господ всяка секунда. Но на 19 януари тази година щастието ни просто беше екзекутирано. След два кошмарни месеца на лутане по лекари и грешни заключения, чухме присъдата: Невробластом. Агресивен, безмилостен рак.

Когато на 10 март пристигнахме в Турция, лекарите ни довършиха – четвърти стадий, с множество разсейки в костите и костния мозък. Светът изчезна. Погледнете първата снимка... това е моето момиченце днес. Омотано в кабели, под кислородна маска, борещо се с отровата на химиотерапията. Сърцето ми се късаше на парчета, умирах бавно с нея при всяко нейно повръщане, при всяка изгубена сила.

Но Вики е борец! Тя премина през 6 тежки, опустошителни химиотерапии и се случи чудо – днес лекарите ни казаха, че тялото ѝ е чисто от рака! Моето малко лъвче победи първата битка!

Но за да не се върне този чудовищен кошмар, за да изкореним болестта завинаги, спешно трябва да преминем през лъчетерапия и последваща, безумно скъпа имунотерапия.

И тук чудовището на болестта ни зашлеви отново... Животът на собственото ми дете има цена. Цена в пари. Сума, която аз и съпругът ми няма как да съберем, дори да продадем всичко, което имаме, дори да работим до края на дните си денонощно. Тя е непосилна за нас.

Всяка сутрин изживявам своя личен ад. Когато се реша пред огледалото, Вики ме поглежда с онези нейни огромни, жални очички, гали голата си главичка и ми казва: „Мамо... искам да имам косичка дотук...“ – и показва с малкото си пръстче към кръста си...  Глътката ми засяда, умирам от болка, че не мога да ѝ помогна! Ракът ѝ отне косичката. Моля ви, на колене ви се моля, не позволявайте да ѝ отнеме ЖИВОТА!

Нито една майка не трябва да води тази битка сама. Затова ви моля, смирено, от цялото си кървящо майчино сърце – помогнете ни! Отделете колкото можете... за нас това е живот! Ако нямате възможност, моля ви, споделете този пост, за да стигне до някой, който може.

Не ни оставяйте сами в тъмнината. Върнете усмивката на Вики. Благодаря ви, добри хора, и Бог да пази вашите деца!