Децата ни снимат, докато убиват, други се дрогират - кой ги научи, че това е сила?
Автор: Калина Паскалева за GlasNews.bg
Убийството в Пловдив, неонацистките среди и социалното неравенство поставят един неудобен въпрос: какво кара едно поколение да търси сила, принадлежност и признание чрез насилие?
Не всяко агресивно дете е радикализирано, както и не всяко дете от социално уязвима среда става насилник, както и няма доказателства убийството в Пловдив да е извършено по поръчение или като част от дейността на неонацистката организация „Кръв и чест“. Но трите теми – младежкото насилие, социалното отчуждение и радикализацията – вече се срещат в един и същ публичен дискурс.
Убийството на 37-годишен мъж в района на Младежкия хълм в Пловдив шокира страната не само заради жестокостта на нападението, но и заради възрастта на обвиняемите, като по случая бяха привлечени като обвиняеми непълнолетни, а разследването постави във фокуса на обществото въпроса как деца и тийнейджъри стигат до крайна форма на насилие.
Последвалите действия на службите разкриха и друг тревожен факт – наличие на среди в Пловдив, свързвани с неонацистката организация „Кръв и чест“, и разпространяване на идеология, основана върху омраза и противопоставяне, което ни кара да си зададем по-големия въпрос:
Каква е тази среда, в която едно дете може едновременно да бъде привлечено от насилието и от идеологията на омразата?
Когато едно дете проявява агресия, реакцията на обществото обикновено е сочене с пръст с думите “Лошо възпитание”; “Родителите отсъстват”; “В училище липсва контрол”, като всяко едно от тези предположения може да бъде прието за истина, но нито едно от тях не ни обяснява цялата картинка.
И причината е ясна - детето расте, наблюдавайки как възрастните разрешават конфликтите си. Чува ги как говорят за хората, които имат различна гледна точка и различна политическа принадлежност от тяхната. Вижда демонстрацията на богатство и социален статус чрез лъскави коли, дизайнерски дрехи, екзотични почивки. Вижда унижението, което се превръща в забавление за съучениците или приятелите им в социалните мрежи. Вижда агресията във футболните агитки - изпотрошени стадиони, пейки в парка, споделя в социалните мрежи агресията в парламента между политиците.
И така постепенно се научава кое поведение носи внимание в паралелната реалност на социалните мрежи.
Научава се кое всява страх и кое може да донесе уважение. Отново в социалните мрежи. Защото неговото поколение вече живее повече в дигиталния, отколкото в реалния свят.
Социалното неравенство има психологическа цена
Когато хората постоянно се сравняват един с друг, социалният статус започва да придобива огромно значение. Постоянно се следи кой има повече; кой изглежда по-добре; кой е по-уважаван; кой принадлежи към „правилната“ група.
А когато млад човек се усеща, че е в долната страна на тази йерархия, той започва да търси други начини да компенсира чувството си за малоценност.
И един от тях е демонстративната агресия, като започва да си мисли, че като не може да бъде уважаван заради успеха си, може да бъде уважаван чрез страха, който предизвиква.
Тийнейджърската възраст е период, в който идентичността все още се изгражда, а младежите искат да бъдат приети, да имат приятели, да са “готините”, да са значими.
И точно тази потребност към принадлежност може да бъде използвана от радикални групи, като неонациската. Нейната идеология не предлага само политически послания - тя предлага общност и “враг”.
Предлага усещането, че принадлежиш към „избраните“, че си по-силен от другите и че имаш право да ги презираш. Това за несигурен млад човек това може да бъде изключително привлекателно.
Особено когато алтернативата – образование, професионална реализация, спорт, гражданска активност, стабилна социална среда – изглежда далечна, скучна или недостъпна.
От футболната агитка до телефона
България вече познава този механизъм.
През годините на тежката икономическа и социална криза след 90-те години част от младите хора намират принадлежност във футболни агитки и групи, в които физическата сила постепенно се превръща в символ на статус, а днес радикализацията има ново оръжие – смартфона.
Едно дете вече не е необходимо да бъде физически част от определена група - може да попадне в нейния информационен балон за няколко минути - един клип ражда други, а един статус - стотици подобни и така постепенно омразата започва да изглежда нормална, а насилието – забавно.
Това е един от най-сериозните проблеми пред родителите и институциите към настоящия момент: радикализацията може да се случва тихо, вкъщи, през екрана.
Най-опасното е, когато насилието стане съдържание
Случаите на младежко насилие все по-често са свързани не само с физическия акт, но и с неговото заснемане - боят се снима, унижението се документира и разпространява. Коментира се.
И по този начин насилието се превръща в спектакъл, което променя мотивацията.
Вече не става дума само за това дали можеш да победиш някого, а да покажеш на всички останали, че си способен да го направиш.
Но бедността не прави престъпници
Има един нюанс сред детската агресия, с който трябва да бъдем особено внимателни - когато говорим за социално неравенство не означава, че трябва да оправдаваме насилието.
Не съществува социална причина, която автоматично да превръща човек в убиец, тъй като мнозина хора живеят в крайна бедност, преживяват несигурност за утрешния ден или се чувстват социално изолирани, но никога не извършват престъпление.
И съответно не трябва да се питаме дали бедността създава престъпници, а “Как социалната несигурност, липсата на перспектива, чувството за унижение, груповият натиск и достъпът до радикална пропаганда могат да се отразят на поведението на един уязвим млад човек?“, което вече е въпрос, който заслужава сериозен обществен разговор.
След тежко престъпление обществото винаги иска бързо и строго наказание, но не се замисля, че превенцията трябва да започне много по-рано - когато едно дете се изолира или започне да търси признание чрез унижение на други хора.
Един от най-трудните въпроси е какво предлагаме на децата, вместо омразата и отговорът му трябва да започне от училището и семейството, но да стигне много по-далеч – до спорта, културните центрове, младежките организации, психолозите, социалните услуги и институциите.
Вакуумът на принадлежността винаги се запълва от някого или нещо друго - включително и опасността от наркотична зависимост.
Ако обществото не предложи на младия човек смисъл, общност и перспектива, някой друг ще му ги предложи. При това на тепсия.
Ето защо случаят с жестокото убийство от Младежкия хълм в Пловдив не бива да бъде превръщан в сензационна история за „лошо възпитаното поколение“, тъй като за него носи вина цялото общество с опасната на моменти среда на социални мрежи, постоянните сравнения, икономическата несигурност, информационното пренасищане, онлайн омразата и кризата на доверието към институциите.
Когато младият човек няма достатъчно възможности да се почувства значим, обществото трябва да внимава кой и какво ще му предложи тази значимост – и на каква цена. Защото докато група деца убиваха и фотографираха едно зверство, други опитваха за пръв и може би последен път фентанил.
Проследяване и съдържание от TikTok са спрени
Настройките на Firefox спира проследяването от това съдържание през различни страници или да бъде използвано за реклама.
