182 години стават днес от рождението на легендарния Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър.

Той е един от най-значимите български войводи. Умира едва 28-годишен след тежко сражение на четата му с османски части. По повод на смъртта му Христо Ботев написва едноименната поема.

Роден е на 10 май 1840 година в Сливен в заможното и многобройно семейство на Никола Кръстев Асенов, прочут сливенски майстор на кебета (вълнени халища), и Маринка Пенкова. На двегодишна възраст пътува с родителите си до гр. Ерусалим, поради което получава впоследствие прозвището “хаджи”. Израства в атмосферата на здрав български дух и свято тачени традиции. Разкази за делата на хайдути- закрилници Стоян и Добри Кръстеви от бащиния и на Желязко Палабуюк от майчиния род разпалват потомствен патриотизъм и непокорен дух.

Получава първоначално образование в местното гръцко училище, което напуска в 1850 г. и започва работа в бащиния си хан. Още като дете проявява подчертано предизвикателно отношение и нетърпимост към турските първенци и бабаити и скандално за тогавашните нрави незачитане авторитета на тежките сливенски чорбаджии. След инцидент с влиятелния чорбаджи Йоргаки е принуден да напусне за известно време Сливен и да стане пъдар в землището на крайтунджанските села Панаретовци и Мечкарево, Сливенско. По това време успява да унищожи група турски работници от Нова Загора, тероризираща местното българско население. След около две години се завръща в Сливен и се включва в започналата през 1859 г. борба на местното население за църковна самостоятелност, довела до изгонването от града на гръцкия владика Кирил. Установява връзка с прочутия по-сетне Панайот Хитов, хайдутин в дружината на войводата Георги Трънкин в Сливенския Балкан. В резултат на стремежите му скоро пребиваването на Хаджи Димитър в родния град става невъзможно и след като известно време се укрива в роднини, забягва в Балкана и се посвещава на борбата за освобождение на българския народ.

На двадесет годишна възраст постъпва в дружината на Панайот Хитов. Пъргавият, смел и самопожертвователен младеж скоро става дясната ръка на войводата, а през пролетта на 1863 г. и негов знаменосец. Съзнанието за необходимостта от жертви в името на свободата предопределя всички по-нататъшни действия.

Заедно с войводата си през септември 1863 г. Хаджи Димитър се озовава в Сърбия. На следващата пролет е натоварен от него с поръчение да замине за Румъния и да се свърже с Георги Раковски с оглед предстоящите четнически действия. Срещата му с всепризнатия вожд на българската емиграция е важно събитие в живота му. Четническата тактика на патриарха на българската национална революция грабва въображението му и среща в негово лице горещ привърженик. С такива чети Хаджи Димитър преминава неколкократно в България – през лятото на 1864 г. заедно със Стоян Папазов, през 1865 – с Димитър Дишлията, Йордан Инджето и Стефан Караджа, с когото се запознава около това време, и през 1866 – с Желю Чернев и отново със Стефан Караджа. Пламенното му родолюбие се вълнува вече от една заветна цел – организирана борба за свобода и независимост на милото отечество – и в нея той вижда своето признание. “Аз съм политически хайдутин” – заявява той веднъж пред румънски министър, а в писмо до Панайот Хитов възкликва: “Кого ли боли нашата рана, когато ний помежду си не са потрудим да й намерим лекът?… В нищо друго няма спасение освен в съгласието и постоянството, за да докараме край на мъчителствата и угнетенията на бедния ни народ български…”

През 1868 г..Хаджи Димитър е непосредствен ръководител на подготвяната голяма чета в района на градовете Букурещ и Плоещ. “Аз не искам да търся слава и богатство – изповядва той в разговор с Филип Тотю. – Ако исках да бъда богат, щях да остана в Сливен при баща си на занаят, щях да си въртя търговията много по-добре от мнозина други!“. Към събраните четници се обръща с думите: „Нашата цел ще бъде не да превземем Цариград, но да покажем на братята си как се умира за България. Нека всеки знае, че и нашите кости са в състояние да принесат своята полза“.

Поради лидерските си качества Хаджи Димитър спечелва всеобщо доверие и почит. Думата му е закон за всички. Въпреки авторитета си Хаджията умее да се държи с другарите си като равни.

С воинските си качества Хаджи Димитър е незаменим в разгорелите се при най-неблагоприятни условия сражения. Войводата командва, съобразява необходимите тактически ходове на дружината, повдига духа на другарите си, грижи се за съдбата на ранените. Останал без помощника си Стефан Караджа след боя при Канлъдере, задавян от мъка по загубения другар, той намира сила да продължи започнатото дело.

На 18 юли на нажежения от юлското слънце връх Бузлуджа се разгаря последното сражение. Борбата е до последна капка кръв, загиват почти всички четници. “Самият Хаджи Димитър – четем в цариградския вестник “Courier d’Orient” – тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските солдати, но въоръжен с револвера си, той се бранеше до последния момент с енергия, достойна за друго едно по-добро право, и най-после падна”.

Възправил се с подвига си на Бузлуджа, той бе видян от цяла България и цял народ чу заветните му думи: “Братя, да умрем като българи!”