На днешния 17 февруари се навършват 143 години от смъртта на Нешо Бончев - български възрожденец, учител и първия ни литературен критик.

Произхожда от семейство на занаятчии. Роден е на 2 януари 1839 година в Панагюрище. На 4 години остава сирак. В Панагюрище Нешо учи при видните възрожденски педагози Сава Радулов, Атанас Чолаков и Йордан Ненов. През 1855 г., след напускането на Ненов, става главен учител заедно с близкия си другар Марин Дринов. Учителстват до 1858 година и през това време по заръка на съгражданина си Васил Чолаков събират народни песни, които изпращат в Москва. По-голямата част биват предадени на Константин Миладинов и влизат в сборника „Български народни песни“ (1861). Нешо Бончев публикува народни песни и в списание „Български книжици“ (1858), „Братски труд“ (1860) и „Знание“ (1875).

С помощта на панагюрската община през есента на 1858 година, заедно с Дринов, Бончев заминава за Русия, където 3 години учи във философския клас на Киевската духовна семинария. След завършване на семинарията Нешо Бончев завършва Историко-Филологическия факултет на Императорския московски университет. Работи в руската столица като учител по класически езици в Първа московска гимназия и в Лазаревския институт до 1875 г. Междувременно става руски поданик през 1869 г. През 1869 – 1873 г. е в България, търси учителско място за себе си и Дринов, но не намира.

Годините от 1870 до 1873 са време на голям творчески подем и той започва да готви статии за българския печат и превежда от руски език. Събира народни песни и приказки и ги публикува във вестници и списания. През 1870 и 1872 година публикува своите преводи на „Разбойници“ на Шилер и „Тарас Булба“ на Гогол. През март 1874 година започва да превежда от старогръцки на руски историята на Херодот. Нешо Бончев е пръв сериозен представител на зараждащата се българска литературна критика. След основаването на Българско книжовно дружество неговият председател Марин Дринов привлича Нешо Бончев за сътрудник на органа на дружеството „Периодическо списание“. Пише и за вестник „Македония“, вестник „Свобода“ и списание „Читалище“.

През есента на 1874 г. Нешо Бончев заболява от туберкулоза. Писателят заминава на лечение в Ялта, после в Одеса, но здравето му не се подобрява. Вестта за Априлското въстание през 1876 г. го заварва на легло, но заедно с Райко Жинзифов публикуват сведения от България в руски вестници. Той пише на Дринов: „Защо ме онайде сега болест – мислих си много пъти. Народът с радост взима оружието. Всеки припка да помага, а ние лежим.“ 

През лятото на 1877 г. Нешо Бончев се връща в Москва, здравето му се влошава и на 17 февруари 1878 г. умира.