През последните дни ставаме свидетели на поредната тревожна тревожна тенденция. Докато българите разтревожено обсъждат Бюджет 2026  и заложените в него бомби, духовни и партийни водачи опитват да върнат назад колелото на историческата памет. След изненадващия призив на патриарх Даниил „да намерим сили да простим“ на виновните за Народния съд, вчера в централата на БСП откриха с фанфари паметник на Георги Димитров – човекът, когото Сталин поставя начело на България и който стои в основата на най-бруталната саморазправа с българската държавност след Втората световна война. И докато у нас Димитров отново се представя като почти романтична историческа фигура, в музея „Топография на терора“ в Берлин неговият портрет стои редом до снимките на опасните врагове на свободата, сред лицата на хора, чието наследство е белязано от репресии и насилие. Германците са изключително чувствителни към тоталитарните режими – било фашистки или комунистически – защото са осъзнали, че само истината и признатата вина могат да предпазят едно общество от повторение на същите грешки. За разлика от нас, които продължаваме да се лутаме между забрава, носталгия и удобни политически тълкувания на миналото.

Именно затова думите на патриарх Даниил предизвикаха толкова силна реакция. На първо четене звучат християнски, но в контекста на българската история носят едно опасно размиване на отговорността. Архимандрит Никанор много ясно припомня, че прошката може да дойде единствено от пострадалия, а не от онези, чиито бащи са били част от структурите на същата Държавна сигурност. Да призоваваш за прошка, без да има покаяние, означава да поставиш знак за равенство между жертвите и палачите. А когато някои от наследниците на този режим и до днес заявяват, че „с кръв са я взели и с кръв ще я дадат“, говоренето за прошка без призната вина звучи като морална подмяна. 

Историческите факти за периода 1944–1947 година са добре документирани, макар че след 45 години зловеща пропаганда, все още остават в периферията на обществената памет. Народният съд води до над 28 000 арестувани, повече от 11 000 обвинени, 2730 смъртни присъди и 1305 доживотни. Между 20 000 и 50 000 души са убити или изчезват безследно в първите години след преврата. Това е период, който историците описват като национална катастрофа, защото режимът обезглавява интелектуалния, политическия и военния елит на България. А Георги Димитров е не просто свидетел, а архитект на системата, която превръща България в съветски сателит, води до насилствена национализация, репресии и жестоки последици, включително историческото решение България да предаде Македония на Тито.

На фона на липсата на сериозна реформа в учебниците по история след Прехода, възстановяването на паметници и романтизирането на тоталитарни фигури изобщо не е невинен процес. Липсата на истинска декомунизация, наследените връзки с Държавна сигурност, хибридните влияния и политическата употреба на миналото подхранват една носталгия, която не е просто сантимент, а опасност, която не бива да бъде подценявана. 

И докато част от Европа прави всичко възможно да помни, за да не повтори, ние сякаш се опитваме да забравим, за да ни е по-удобно. Не сме казали - не сме върнали и мавзолея с мумията. Но помирение без истина няма. Прошка без призната вина също няма. А едно .