Учителка от Пловдив търси отговори за смъртта на сина си след 23 дни в болница

Автор: Даниел Караджов 19:30, 14.09.2026 437

Учителка от Пловдив търси отговори за смъртта на сина си след 23 дни в болница. Невяна Гешева разказва за последните дни на Марти – невербално дете със специални потребности, което по думите ѝ е постъпило в болница с повръщане, диария, кръв в изпражненията и силни коремни болки.

Гешева твърди, че многократно е сигнализирала лекарите за влошаващото се състояние на детето и силно подутия му корем. На 20 август Марти е опериран по спешност, като е установен генерализиран перитонит и перфорация на тънкото черво. Следват тежки усложнения, вследствие на които детето умира.

Майката настоява медицинската документация и действията на лекарите през тези 23 дни да бъдат разгледани от независими специалисти, за да се установи имало ли е пропуски или забавяне в лечението. Тя заявява, че няма да спре да търси истината за сина си и призовава за помощ от медицински специалисти, юристи и журналисти.

Вижте целия разказ на Невяна Гешева, публикуван без редакторска намеса:

Днес на Кръстовден събирам сили и заставам пред всички, които си задава те въпроси със зловещата история, която ни сполетя в нашата родна държава.

ЗАРАДИ МАРТИ ЩЕ СЕ БОРЯ!!!

Има истории, които човек разказва, защото иска да бъде чут.

Има и истории, които е длъжен да разкаже, защото мълчанието би било още една несправедливост.

Това е историята на моя син Марти.

Историята на едно невербално дете, което не можеше да каже с думи колко го боли.

Историята на една майка, която се опитваше да говори вместо него.

И историята на 23 дни в болница, в края на които моят син беше опериран по спешност с генерализиран перитонит и перфорация на тънкото черво.

Двадесет и три дни.

Това число вече никога няма да бъде просто число за мен.

НАЧАЛОТО

Марти постъпи в болница на 29 юли. Беше болен. Имаше повръщане, диария, кръв в изпражненията и силни коремни болки.

Още началото на нашия път през болничната система обаче остана завинаги в съзнанието ми.

От Спешното отделение ни разпределиха към първата клиника.

Когато влязохме там, бях потресена от това, което видях. Беше мръсно. Около нас имаше възрастни и тежко болни хора, някои от тях с поставени торбички за урина.

А между тях трябваше да бъде настанено моето дете.

Марти беше невербален, със специални потребности, болен и уплашен.

Не можеше да ми каже какво чувства.

Не можеше да обясни къде и колко го боли.

Не можеше да се защити сам.

В един момент той самият стана и си тръгна оттам.

Аз тръгнах след детето си.

Последва разговор с лекар от тази клиника, който и до днес звучи в главата ми.

По думите, които помня от този разговор, самият лекар каза, че:

„Това дете не е за тук.“

Но след това попита какво да прави той, след като детето е изпратено там.

Каза ни дори, че не бил длъжен да го лекува.

При нашето огромно учудване ни зададе въпрос:

„Вие чели ли сте Хипократовата клетва?“

Никога няма да забравя този разговор.

Аз не бях дошла в болницата, за да споря кой е длъжен и кой не е длъжен да лекува детето ми.

Не бях дошла да споря за разпределения, клиники и правила.

Бях дошла с болния си син и очаквах някой да му помогне.

А когато самият лекар казва, че това дете не е за неговата клиника, за мен остава един прост въпрос:

Тогава къде беше мястото на Марти?

Опитвахме да бъдем приети в други клиники.

Не ни приемаха.

Връщаха ни обратно там, откъдето бяхме тръгнали.

Така започна едно обикаляне, което никога няма да забравя – болно невербално дете и неговата майка, които търсят място, където някой да поеме отговорността за него.

Търсех една врата, зад която някой да каже:

„Това дете е наше. Ние ще се погрижим за него.“

А ПОСЛЕ ЗАПОЧНАХА 23-ТЕ ДНИ

Изследвания.

Прегледи.

Антибиотици.

Ехографии.

Скенер.

Премествания.

Чакане.

Надежда.

Страх.

Показателите на Марти бяха тежки. Левкоцитите му достигаха 37. CRP достигна стойности около 400. Имаше температура. Хемоглобинът му падаше. Имаше кръв в изпражненията.

А коремът му се подуваше.

Аз бях до него и го виждах.

Виждах, че нещо не е наред.

Предупреждавах.

Питах.

Търсех лекарите.

Отново и отново казвах, че този корем не изглежда нормално.

Че е огромен.

Че детето ми страда.

Алармирах многократно.

Аз не съм лекар.

Не можех да знам диагнозата.

И не съм била длъжна да я знам.

Аз бях майката. Те бяха лекарите.

Но аз познавах детето си.

И виждах, че то се променя пред очите ми.

Следваха още изследвания и лечение. Имаше асцит. Беше установена частична тромбоза на порталната вена. Възпалителните показатели оставаха тежки.

А времето минаваше.

Ден след ден.

20 АВГУСТ

На 20 август Марти беше опериран по спешност.

След 23 дни в болница.

Тогава коремът му разказа онова, което моето невербално момче не можеше да разкаже с думи.

При операцията беше установен генерализиран перитонит.

Имаше перфорация на тънкото черво.

Беше извършена резекция на част от него.

Последваха отворен корем, повторни оперативни ревизии, реанимация и апаратно дишане.

И от този момент започна друга битка.

Битката на тялото на моето дете да остане живо.

Последваха сепсис, тежка инфекция, белодробна емболия, проблеми с дишането, вазопресори, диализа, нарушения в кръвосъсирването...

Все повече лекарства.

Все повече апаратура.

Все повече усилия да бъде задържан тук.

А аз стоях отвън.

Чаках.

Всеки телефонен разговор можеше да бъде разговорът, от който се страхува една майка.

Всеки ден търсех една малка промяна.

Една стойност.

Един показател.

Едно изречение от лекар, за което да се хвана и да продължа да вярвам.

И аз вярвах.

До последно вярвах, че Марти ще се върне при мен.

Но моето момче не се върна.

И СЕГА АЗ ПИТАМ

Как е възможно детето ми да прекара 23 дни в болница и на двадесет и третия ден да бъде оперирано по спешност с генерализиран перитонит и перфорация на червото?

Кога е настъпила перфорацията?

Кога е започнал перитонитът?

Какво са показвали симптомите и изследванията през предходните дни?

Имало ли е момент, в който развиващото се тежко коремно състояние е можело да бъде разпознато?

Защо многократните ми предупреждения за огромния и променящ се корем не доведоха по-рано до установяване на причината?

Защо още в началото детето ми беше изпратено в клиника, за която лекарят сам каза, че то „не е за там“?

Защо другите клиники не го приеха и ни връщаха обратно?

Кой е носил отговорността да реши къде трябва да бъде диагностицирано и лекувано това дете?

И най-тежкият въпрос:

Ако определени решения бяха взети по-рано, можеше ли Марти да бъде жив днес?

Аз няма да дам сама отговора на тези въпроси.

Не искам сама да произнасям присъди.

Искам медицинските документи, образните изследвания и действията през тези 23 дни да бъдат разгледани от независими специалисти.

Искам истината.

Ще поискам всеки документ.

Всяко изследване.

Всеки образ.

Всеки температурен лист.

Всяко назначение.

Всяко лекарско решение, което може да бъде установено по документацията.

Искам тези 23 дни да бъдат възстановени ден по ден.

Какво е било известно?

Какво е било направено?

Какво не е било направено?

И имало ли е изгубено време?

Защото Марти вече не може да зададе тези въпроси.

Аз ще ги задавам вместо него.

ЗАРАДИ НЕГО ЩЕ ТРЪГНА НА ТАЗИ БОРБА

Не знам какво ме очаква.

Не знам докъде ще стигна.

Не знам дали една майка може да се изправи срещу система, институции, мълчание и затворени врати и да стигне до истината.

Не знам дори дали накрая ще има справедливост.

Но ще опитам.

Ще тръгна на борба срещу злото, което усещам, че се е попило навсякъде.

Срещу безразличието.

Срещу мълчанието.

Срещу прехвърлянето на отговорността от врата на врата.

Срещу превръщането на човека в диагноза, номер на легло, история на заболяването и накрая – в папка, която някой да затвори.

Не знам дали тази борба ще промени нещо.

Може да бъде дълга.

Може да бъде жестока.

Може да ме изтощи.

Може много пъти да се питам има ли смисъл.

Но когато се запитам защо продължавам, отговорът винаги ще бъде един.

Заради Марти.

Заради детето, което не можеше да каже: „Мамо, боли ме тук.“

Заради детето, за което аз трябваше да говоря приживе.

И за което ще говоря и сега.

Не искам съжаление.

Искам истината.

Ако всичко възможно е било направено правилно и навреме – нека това бъде доказано чрез независима медицинска оценка.

Но ако някъде в тези 23 дни е имало пропуск, подценяване, забавяне, бездействие или изгубено време – искам и това да бъде установено и назовано.

Не мога да върна Марти.

Това е истината, която разкъсва живота ми на две – животът преди и животът след него.

Но мога да направя така, че неговата история да не бъде затворена в една болнична папка.

И ако неговата история помогне някога друго болно дете да бъде чуто навреме, ако накара един човек да погледне още веднъж изследванията, да направи още един преглед, да чуе една разтревожена майка, да не върне едно дете от врата на врата – тогава Марти ще е оставил след себе си нещо, което може да спаси друг живот.

И ЗАТОВА ДНЕС МОЛЯ ЗА ПОМОЩ

Обръщам се към всеки, който прочете историята на Марти и е готов да застане зад тази кауза.

Не искам да водя тази битка сама.

Ако сте лекар или медицински специалист и можете да помогнете с независимо професионално мнение – потърсете ме.

Ако познавате специалист по коремна хирургия, детска хирургия, гастроентерология, инфекциозни болести, интензивно лечение или друг експерт, който би могъл компетентно да разгледа медицинската документация – свържете ни.

Ако сте юрист или познавате човек с опит в медицинското право – помогнете ми със съвет.

Ако знаете към коя институция трябва да се обърна, какви документи трябва да поискам или как да защитя правото си да разбера истината – кажете ми.

Ако сте журналист и смятате, че тази история трябва да бъде разследвана и разказана – потърсете ме.

Ако сте родител, преживял подобно нещо – споделете с мен как сте намерили сили и откъде сте започнали.

А ако не сте специалист и не знаете с какво можете да помогнете – понякога е достатъчно просто да застанете до мен.

Да споделите историята на Марти.

Да помогнете тя да достигне до хората, които могат да дадат отговори.

Търся специалисти. Търся знания. Търся съвет. Търся подкрепа. Търся хора, които не са безразлични.

Не търся линч.

Не търся присъда от социалните мрежи.

Търся истината.

И ако се окаже, че по пътя на Марти е имало грешки, искам те да бъдат установени по законния ред, за да не бъдат повторени с друго дете.