Ученическо есе публикуваха от МОН от поредицата „Училище без агресия“, в която деца и младежи от цялата страна разказват за реални събития, в които са участвали или на които са станали свидетели. Текстовете са анонимни.

 

Ето какво разказва ученик:

 

Преместихме се в друг град, защото моите родители се разделиха. Беше ми тежко и тъжно. Отначало нямах приятели в класа, чувствах се много сама, но с времето се сприятелих с едно момиче. Седяхме на един чин. Често се ядосвах на останалите, че не ме приемат за приятел и ме дразнят. Ставах агресивна и обиждах.

 

Един ден се скарахме с новата ми приятелка от класа, защото разбрах, че говори зад гърба ми на други момичета. Няколко дни си разменяхме обиди и накрая се стигна до спречкване и сбиване в час.

 

Първо започнахме да се обиждаме, дърпахме се за тениските, а аз и ударих шамар. Цялата треперех, чувствах се зле и зла. Господинът се опита да ни разтърве, но двете избягахме навън в коридора. Продължих да я обиждам, а тя започна да звъни по телефона на майка си. Плачеше. Аз също се разплаках. Господинът извика педагогическия съветник. Всички бяха изплашени.

 

Разделиха ни в различни краища на стаята. Педагогическият съветник се интересуваше какво точно се е случило и защо се е стигнало до тук. Поговори с нас за проблемите между двете ни. Успокоихме се и се извинихме една на друга.

Госпожата се обади на моята майка и на майката на другото момиче, след това посетихме кабинета ѝ. Първа влязох аз. Разказах на госпожата как се чувствам и какво преживявам. Чувствах се много зле, чувствах се много ядосана, самотна и изплашена.

 

Напрежението от случилото се продължи още два дни, защото майката на другото момиче звънеше постоянно на моята и говореше лоши неща. Разказах това на педагогическия съветник, а тя се обади отново на майките ни, за да престанат. Най-тежко ми беше, че другите ме изолират, смятаха, че съм лош човек, дразнеха се с мен, не ме харесваха, не искаха да ме приемат.

 

Педагогическият съветник идваше всеки ден при нас, за да пита как сме и да ме види. Тогава се чувствах приятно. Често отивах в кабинета ѝ да си говорим - да ѝ обясня какво се случва, когато се държат лошо с мен, да ѝ разкажа за семейните ни проблеми и какво преживявам. Тя идваше в клас и говореше с останалите за постъпките им към мен. Даваше ни задачи и мисии, в които аз трябваше да съм един от отговорниците с някой друг от класа. Тогава се чувствах много добре, въпреки че отначало останалите съученици не ме вземаха насериозно като отговорник. Ядосвах се, но исках да се справя.

 

Научих се да не вярвам в това, което говорят за мен и да броя до 10 преди да отвърна. Не желаех да имам проблеми. Ако се случеше да ме обидят, аз не отвръщах, не скачах да се карам, понякога излизах навън от стаята, за да се успокоя. Научих се да не бъда лоша. Така успях и да опозная някои момчета и момичета от моя клас. Вече съм спокойна, не съм агресивна. Имам приятел в класа и приятелка в занималнята. Говоря си със съучениците си. Нямам сериозни проблеми в училище. Повиших си малко успеха.

 

Вече не съм лош човек. Помагам и ми помагат в клас.

 

Искам да кажа на хората, че когато имаме проблеми и когато се чувстваме зле и се страхуваме, то няма да ни помогне да сме лоши, зли и агресивни. По-добре да разкажем какво ни се случва, защо страдаме и как се чувстваме, за да ни помогнат и да ни разберат. Искам да кажа на хората, че преди да бъдат зли и лоши към някого, по-добре е да се поинтересуват как се чувства този човек, да се опитат да го опознаят и да му дадат шанс да бъде приятел.