Градската среда днес прилича на бойно поле, върху което всекидневно се сблъскват две непримирими гледни точки. От едната страна са тези, които виждат във всеки надпис със спрей форма на творчество, бунт срещу системата и свещено право на себеизразяване. От другата стоят собствениците на жилища и обществените институции, които наблюдават как фасади, паметници и училища се превръщат в платна за чуждо самоналагане. В този контекст въпросът не е дали графитите могат да бъдат изкуство — безспорно могат — а кога те престават да бъдат вандализъм.

Истинското изкуство започва там, където има съгласие, и най-простият тест за това е правото на собственост. Ако един художник рисува върху собствено платно, той твори; ако същият художник нарисува същото изображение върху чужда фасада без разрешение, той уврежда собственост. Разликата не е в качеството на щриха или в дълбочината на посланието, а в правото. Едва ли някой би приел за изкуство издълбаването на гениално стихотворение върху капака на чужд автомобил, защото въпреки художествената му стойност, това действие остава чисто посегателство, пише TrafficNews.

Обществото обаче често допуска странен двоен стандарт, поставяйки правото на автора над правото на собственика, което трудно може да се защити като демократичен принцип. Поддръжниците на тази субкултура често говорят за „градска идентичност“, но реалността по стените не само в Пловдив и страната, но и по света, е далеч по-прозаична. Огромната част от това, което виждаме, не са стенописи, а инициали, псевдоними, футболни лозунги и териториални маркировки — така наречените „тагове“. Тук не става дума за творчество, а за примитивен стремеж към видимост, чието послание е простото:

„Аз съществувам и искам всички да го видят“. Философският поглед върху този феномен ни дава преподавателят д-р Лазар Атмаджов, според когото тези знаци имат и друга функция: „Графитите в градски условия сами по себе си носят някакъв тип свързаност. Това е като да поставиш пинче на географската карта на града“.

И все пак, дори това „пинче“ да носи усещане за свързаност за своя автор, то често е израз на липса на признание или агресивни пориви, които се кодират визуално чрез цветовете — червено за агресия и черно за депресивна симптоматика, разказва психологът.

Опасна е тенденцията на „политиката на капитулация“, която много общини възприеха през последните години. Когато една стена постоянно се драска, администрацията поръчва върху нея художествен стенопис с надеждата, че красотата ще спре вандалите. На практика това често е признание за безсилие и изпраща грешното послание, че натискът работи и че ако драскаш достатъчно дълго, накрая ще получиш официално признание. Реалността показва, че красивите стенописи невинаги спират драскачите, защото за част от тази субкултура всяка свободна повърхност е територия за завоюване, а тагът носи престиж в самата общност, независимо дали платното е било празно или вече изрисувано.

„Разликата между истинския стенопис и вандалската драсканица се крие не само в умението, но и в намерението — едното цели да обогати пространството, а другото цели да го присвои насила“, смята Атмаджов.

Романтизирането на „бунтаря със спрей“ в киното и музиката често неглижира другата страна на монетата: собственика, който плаща за почистване, и обществените средства, които отиват за пребоядисване на исторически сгради. Ефективната борба с вандализма изисква не само адаптиране, но и бързо премахване на надписите, видеонаблюдение и ясно разграничаване между изкуство и вандализъм. Когато започнем да наричаме всяка драсканица „изкуство“, губим способността си да разпознаваме истинската културна стойност.

Градската среда би трябвало да се развива чрез диалог, а не чрез анонимни посегателства, които често се оправдават с „липса на места за изява“. Както обобщава д-р Атмаджов, истинската промяна в облика на града не зависи само от контрола, но и от духа на неговите обитатели: „Градът ще си има цвят дотолкова, доколкото хората в него са цветни“. В крайна сметка трябва да разберем, че истинското изкуство не завладява пространството насила; то получава правото да бъде там чрез съгласие и споделена стойност.