Казвам се Николай и пиша тези думи като син, който не е готов да се откаже от най-близкия си човек.

Майка ми Йорданка е на 57 години. Тя е тиха, скромна, любяща жена. Майка, съпруга и баба, която цял живот е поставяла семейството си пред себе си. Домът винаги е бил нейният свят, а най-голямата ѝ радост е нейният 7-годишен внук Лука.

Днес за първи път мама има нужда ние да направим всичко за нея.

До Коледа на 2025 г. живеехме нормално. Имахме работа, планове, семейни грижи и онези обикновени дни, които човек разбира колко са ценни едва когато започне да мечтае да си ги върне.

На 26 декември 2025 г. мама се събуди с жълтеница.

Последваха страх, неизвестност и лутане между болници. На 27 декември беше приета по спешност в Софиямед и заради запушване на жлъчните пътища ѝ беше поставен метален стент.

След това дойде новината, която никой син не е готов да чуе.

Майка ми има рак на панкреаса.

Диагнозата е аденосквамозен карцином в главата на панкреаса.

Аз разбрах пръв. Не позволих тази новина да ѝ бъде съобщена набързо в болнична стая. Прибрахме се вкъщи и аз трябваше да седна срещу майка си и сам да ѝ кажа, че е болна от едно от най-тежките онкологични заболявания.

Не знам дали някога ще забравя този разговор.

От този момент животът на цялото ни семейство се раздели на преди и след.

Не чакахме. Започнахме лечение с Gemcitabine + nab-Paclitaxel. Имаше период, в който резултатите ни дадоха надежда. Болките намаляха, мама се чувстваше по-добре, а туморът показа значително намаляване.

Надявахме се, че се приближаваме към най-важната цел: операция.

Но тя остана невъзможна, защото туморът ангажира голям кръвоносен съд.

След месеци лечение последните изследвания показаха нещо, което не искахме да чуем: първичният тумор отново прогресира. Терапията беше сменена и в момента мама започна лечение с Onivyde, липозомен иринотекан, плюс 5-FU. До момента е направена първата вливка.

Сега сме в момент, в който трябва да действаме бързо и да разберем коя е най-добрата следваща стъпка.

И въпреки всичко имаме причина да вярваме.

Последният PET/CT от 26 август показва прогресия на тумора в панкреаса. Няма да скрием тази част. Но същото изследване показва и нещо много важно: към момента не се установяват метаболитно активни далечни разсейки в черния дроб, останалите паренхимни органи или костите. Не се установяват и патологично метаболитно активни лимфни възли в описаните области. Белодробните находки са без динамика.

Това не е обещание за излекуване.

Но за нас означава едно: има за какво да се борим.

Нашата цел е заболяването да бъде овладяно и случаят на мама отново да бъде оценен от водещи специалисти по панкреатична хирургия, за да разберем дали може да се отвори път към операция.

Не търсим чудо. Търсим шанс.

Шанс да намерим правилното лечение навреме. Шанс да получим още едно експертно мнение. Шанс мама отново да стигне до хирургична оценка.

Девет месеца семейството ни финансира само лечението, изследванията, лекарствата, консултациите, пътуванията и всички останали разходи. Досега не сме организирали кампания и не сме молили непознати хора да поемат нашата тежест.

Но стигнахме до момент, в който трябва да признаем, че не можем да направим следващите стъпки сами.

Най-страшното за мен не е да знам, че сме опитали всичко и не сме успели. Най-страшното би било един ден да разбера, че е имало възможност за мама, но сме я пропуснали, защото не сме имали средствата да стигнем до нея навреме.

Затова искаме да започнем цялостна международна преоценка на заболяването: нов експертен преглед на образните изследвания и патологията, допълнителна диагностика, молекулярно и геномно профилиране, NGS, и определяне на най-подходящото последващо лечение.

Искаме случаят на мама да бъде оценен и в Acıbadem Maslak в Истанбул от Prof. Dr. Güralp Onur Ceyhan и неговия екип, с една основна цел: да направим всичко медицински възможно тя отново да получи шанс за операция.

Целта на кампанията е 100 000 евро.

Средствата ще бъдат използвани за диагностика, молекулярно профилиране, международни консултации и втори мнения, лечение, медикаменти, контролни образни и лабораторни изследвания, пътуване, престой, както и за евентуална високоспециализирана операция и последващо лечение.

Ще бъдем напълно прозрачни за събраните средства и всички разходи.

Искам да ви кажа нещо и просто като син.

През последните девет месеца видях майка си в моменти, които ще останат с мен завинаги. Когато химиотерапията започна да отнема косата ѝ, аз бях човекът, който трябваше да обръсне главата ѝ.

Плакахме и двамата.

След това отрязах собствената си брада. Малък жест пред мащаба на това, през което преминава тя, но исках да знае едно: няма да мине през това сама.

Има и още една картина, която нося в себе си.

Лука до леглото на баба си в болницата.

На 7 години той не разбира диагнозите, терапиите и медицинските думи. Но когато на баба му взимат кръв, той иска да бъде до нея и да държи ръката ѝ.

За него тя не е пациент.

Тя е неговата баба.

И той иска баба му да се прибере у дома.

А аз искам майка ми да има възможност да го види как расте. Искам отново да я виждам вкъщи, при семейството ѝ, при цветята ѝ, при Лука, при живота, който толкова силно искаме да ѝ върнем.

Не знам как ще завърши тази битка. Не искам да обещавам невъзможното. Но знам, че днес все още има надежда. И има смисъл да се борим.

Докато има лечения, които не сме изчерпали, специалисти, които могат да дадат нова оценка, и шанс мама отново да бъде разгледана за операция, няма да се откажем само защото цената на тази битка е станала непосилна за нас.

Моля ви, помогнете ни да дадем шанс на Йорданка.

Всяко дарение, независимо от размера му, е част от този шанс.

Ако нямате възможност да дарите, моля ви, споделете историята ѝ. Нека стигне до повече хора.

Помогнете ни да запазим една майка до детето ѝ.

Една баба до внука ѝ.

Една съпруга до семейството ѝ.

Помогнете ни да дадем на Йорданка шанс за живот.

От сърце благодаря на всеки, който дари, сподели или просто отдели време да прочете историята на мама.

Николай