На 6 септември, преди точно 141 години, едно събитие е на път отново да подпали фитила на бурето с барут на Балканите. Подписаният от Великите сили на 13 юли 1878 г. Берлински договор е нарушен. Статуквото е променено. Новоосвободеното българско княжество и автономната османска провинция Източна Румелия обявяват своето съединение. Европейската общественост изпада в недоумение. Всички започват да си задават въпроса: „Кой стои зад тази безкръвна революция?“ Мненията са различни. Според едни тя е дело на самите румелийци, според други — на княз Александър, а според трети, които са най-многобройни — на руския император Александър III.

Свикнали да гледат на България като на своеобразен придатък на Руската империя, Великите сили смятат, че действията в Източна Румелия са дирижирани и координирани от Русия, без да си дават сметка, че местното население също има свои интереси, сред които на първо място е обединението на всички българи в една държава. Освен това в този момент отношенията между освободени и освободители са крайно обтегнати. Тази вражда започва към края на 1883 г., след приключването на двугодишното управление на руските генерали, установено след суспендирането на конституцията от първия български княз, и продължава до 1896 г., когато българският престолонаследник Борис бива миропомазан в лоното на Православната църква.

Всъщност колкото и невероятно да звучи за съвременниците на събитието, Съединението е изцяло български акт. Но то не се осъществява нито толкова бързо, нито толкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. Оставени сами на своите сили и възможности, българите решават да действат по добре изпитаните стари методи — чрез комитетска организация. На 10 февруари 1885 г. в къщата на видния либерал Иван Андонов се събират някои от най-изтъкнатите революционни дейци и решават да основат таен комитет за извоюването на автономия на Македония, наречен Таен македонски революционен комитет. Постепенно обаче комитетът поставя на преден план Съединението на Източна Румелия с Княжество България като по-постижима първа стъпка към националното обединение и преименува организацията на Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). За председател на комитета е избран Захари Стоянов, а за секретар — домакинът Иван Андонов. Сред членовете на комитета са още Тодор Гатев, Петър Зографски, Тома Карайовов, Спас Турчев, поручик Ганьо Атанасов, Иван Стоянович и Спиро Костов. По-късно към БТЦРК се присъединяват и някои от лидерите на опозиционната по това време в Източна Румелия Либерална партия — д-р Георги Странски, Димитър Тончев, Георги Бенев и други. Уставът и програмата на комитета са дело на апостола на Старозагорското и Априлското въстание Захари Стоянов и имат за първообраз документите на БРЦК в Букурещ. Целта на новата организация е записана още в първия член на програмата: „Окончателното освобождение на българския народ чрез революция морална и с оръжие“. А средствата, които ще бъдат използвани за нейното постигане, са посочени в чл. 2, който гласи, че „за да бъде изпълнена тази цел, позволява се всяко средство: пропаганда, печат, оръжие, огън, смърт и пр.“. Планът за действие е ясен: създаване на чети и вдигане на народно въстание, чийто успех да бъде осигурен с подкрепата на войската.

БТЦРК бързо създава своята организационна и създава комитети във всички градове и села. Започва масова пропагандна кампания, която акцентира върху икономическата и политическа несъстоятелност на Източна Румелия. Особено влияние оказва издаваният от Захари Стоянов в. „Борба“, който популяризира идеята за Съединението и призовава населението от южната част от Балкана към решителни действия за нейното осъществяване.

На 25 и 26 юли 1885 г. в село Дермендере (дн. с. Първенец, Пловдивско) се провежда заседание на БТЦРК, в което участват и двама дейци от Княжество България — Димитър Ризов и капитан Коста Паница. Тяхното участие свидетелства за подкрепата, която промяната в тактиката на комитета получава сред дейците на македонското освободително движение в Княжеството. На срещата се утвърждава решението първо да се осъществи Съединението на Източна Румелия с Княжество България, а след това да се пристъпи към освобождението на Македония. За начало на акцията е определен 15 септември, като се предприемат и стъпки за привличането на източнорумелийските офицери към съединисткото дело.

Ръководителите на комитета сондират мнения и съгласуват действията си с институциите на Княжеството далеч преди самата акция. Всеки от отговорните софийски фактори изхожда от своята позиция. След режима на пълномощията и изострянето на отношенията с Русия князът се нуждае от възстановяване на своя авторитет и предприема сондажи в Англия и Австро-Унгария. Наред с тези политически съображения обаче Негово Височество е воден и от любовта си към България и пълното си солидаризиране с националните идеали на населението. От своя страна кабинетът на Петко Каравелов подхожда по-предпазливо към осъществяването на Съединението. Той смята акцията за прекалено опасна и не бърза да подкрепи инициаторите ѝ, но в интерес на истината не предприема и действия, с които да ги спре. По-категорична в резервите си е русофилската опозиция, водена от Драган Цанков, която отказва своето сътрудничество без изричната подкрепа на Санкт Петербург. Нещо повече, Цанков веднага уведомява руските дипломати за подготвяния преврат в Пловдив и така излага националното дело на пряка опасност.

Въпреки политическите колебания и опасността от външна намеса подготовката продължава, а усложнената обстановка в Източна Румелия ускорява хода на събитията. През нощта на 5 срещу 6 септември 1885 г. четите, войската и гражданите овладяват Пловдив и арестуват генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Макар акцията да преминава почти безкръвно, жертви все пак има — убит е майор Райчо Николов, а в село Калфа, Чирпанско, загиват петима четници. След свалянето на областната власт е съставено временно правителство начело с д-р Георги Странски. Новата власт обявява майор Д. Николаев за главнокомандващ на армията, обявено е военно положение и всички резервисти от 18 до 40 години са мобилизирани.

Без да губи време, правителството предлага на княза да поеме управлението в областта. Князът получава вестта за Съединението във Варна. След известни колебания и дилеми той застава на страната на националното въжделение. На 8 септември в Търново го чакат министър-председателят Петко Каравелов и председателят на парламента Стефан Стамболов, както и делегатите на пловдивското правителство Константин Хаджикалчов и д-р Георги Янкулов. Решението на княза веднага е приведено в изпълнение чрез два указа — за обща мобилизация и за свикване на Народното събрание на извънредна сесия. Основните фактори в страната — монарх, правителство, парламент и обществено мнение — приемат, че веднъж извършено, Съединението трябва да се брани с всички налични сили. Княз Александър потвърждава тази решимост с официален манифест, в който признава обединението и призовава нацията да го защити. Веднага след това приема титлата „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден, 9 септември, влиза триумфално в Пловдив — центъра на съединистката акция.

Днес, 141 години по-късно, Съединението продължава да поставя пред нас въпроса дали сме способни да превърнем общия си интерес в общо действие. През 1885 г. българите имат своите разногласия, партийни пристрастия и външни зависимости, но в решителния момент намират воля да поемат отговорност за собственото си бъдеще. Пловдив се превръща в сърцето на това дело, а България показва, че може сама да определя и отстоява своя път. Имаме основание да се гордеем с тази смелост — и като пловдивчани, и като българи. Но гордостта носи и отговорност: да пазим способността си да поставяме общото бъдеще над разногласията на деня. Всяко поколение има своя принос към това бъдеще, а всеки от нас — възможността да изрази любовта си към България чрез труда си, грижата за другите и смелостта да отстоява общото благо. Така Съединението продължава да живее в делата ни, а България се превръща в обща кауза и днес.

Автор: Рамис Мюмюн

Рамис Мюмюн е възпитаник на Пловдивския университет и автор на книгата "История на международните отношения".