На едно и също място на „Тракия“ отново свършват човешки животи. Между двете трагедии стоят няколко месеца и въпросът какво направихме през тях, за да не погребваме още хора.

Две деветгодишни деца пътуваха за футболен турнир. На тази възраст пътят към Албена трябва да води към мачове, приятелства и лято. За тях той свърши на 290-ия километър на магистрала „Тракия“.

Беше 24 юни. Загина и бащата на едното момче. Тежкотоварен автомобил премина през разделителната мантинела и удари колата им в насрещното платно. Две деца от школата на „Славия“ останаха завинаги на девет.

Днес отново гледаме към същия район. Към познатото име „Зимница“. Към онзи участък около 290-ия километър, който вече свързваме със смърт. По последните данни, с които разполагаме към момента на този коментар, жертвите са 12, пише glasnews.bg.

Дванайсет души, които тази сутрин са имали накъде да отидат.

Някой ги е чакал. Някой е знаел приблизително кога ще пристигнат. Някой още не е подозирал, че обикновеното „обади се, като стигнеш“ ще остане без отговор.

Прокълнатият 290-и километър. Така ще го наричаме. Толкова е страшно повторението, че думата идва сама. Но след нея трябва да дойдат въпросите. Защото „прокълнат“ може да изрази болката ни. Не може да обясни случилото се и няма да предпази следващото семейство.

През юни един камион навлезе в насрещното движение. Днес десетки превозни средства попаднаха във верижни сблъсъци при гъста мъгла и мокра настилка в района на „Зимница“ и „Кабиле“. Мащабът на бедствието наложи мобилизирането на спасителни екипи и обявяването на частично бедствено положение в три общини.

Различни произшествия, различни обстоятелства. Съвпадението на мястото само по себе си не доказва обща причина. Но е достатъчно страшно, за да поискаме проверка на целия участък - на рисковете, на организацията на движението, на предупрежденията, на защитата, която пътят трябва да осигурява.

И най-вече: какво е последвало след юни?

Какво е било проверено? Какво е било променено? Установени ли са опасности, които изискват допълнителни мерки? Ако са установени - предприети ли са? Ако не са - достатъчно задълбочено ли е било търсено?

Тези въпроси заслужават конкретни отговори с дати, документи и извършени действия.

След днешната трагедия разследването тепърва ще установява последователността на ударите, скоростите, дистанциите и индивидуалната отговорност. Нямаме право предварително да обявим, че всички са карали със 140 километра в час. Нямаме право и да причислим загиналите към виновните само защото са се оказали в катастрофата.

Имаме обаче всички основания да говорим за опасното разбиране, че на магистрала непременно трябва да се кара бързо.

За шофьора, който притиска колата пред себе си, защото тя му се струва бавна. За дистанцията, която някой възприема като свободно място за изпреварване. За самоувереността, че познаваш пътя, че колата ти е стабилна, че на теб няма да ти се случи.

При 140 километра в час автомобилът изминава близо 39 метра за една секунда. Само докато разбереш какво виждаш пред себе си, вече си изминал десетки метри. След това трябва и да спреш.

Мъглата отнема видимостта. Самоувереността отнема времето за реакция.

Точно тук е същественият въпрос, поставен и в коментара на Стефан Христов във Facebook: защо толкова лесно превръщаме горната граница на скоростта в лична цел? Защо намаляването често се приема като слабост, а опасното приближаване - като умение?

Този разговор трябва да стигне и до общия скоростен таван по магистралите. Предложението за по-ниска максимална скорост заслужава сериозно обсъждане с данни и оценка на риска. Но дори табела „120“ няма да ни опази, ако при гъста мъгла продължаваме да караме със скорост, при която не можем да спрем в пространството, което виждаме.

Нужни са навременни предупреждения, ограничения според условията, контрол на опасното движение без дистанция, надеждна поддръжка и технически изправни превозни средства. Всяко от тези неща има значение преди първия удар.

След него вече разчитаме на пожарникарите да режат ламарини и на лекарите да спасяват онова, което още може да бъде спасено.

Има нещо дълбоко несправедливо в това последната защита на човешкия живот да остава в ръцете на хората, които пристигат, когато катастрофата вече се е случила.

Отговорността на водача е огромна. Също толкова необходимо е да проверяваме как работи системата около него. Пътната безопасност трябва да отчита, че човек може да сгреши, автомобил може да аварира, видимостта може рязко да се влоши. Въпросът е колко защити има, преди една опасност да отнеме толкова много животи.

Обвиняемият шофьор по случая със загиналите деца е освободен с мярка „подписка“ след изтичане на законовия срок за задържане, докато още се очакват експертизи. Това не означава оправдаване и не предрешава делото. Но за близките чакането на отговори продължава много след деня, в който останалите сме спрели да следим новината.

Тъкмо това забравяме най-лесно. Катастрофата изчезва от началната страница. За семейството тя остава във всяка следваща сутрин. Остава в празното легло. В телефона, който пазиш. В рождения ден, за който вече няма кого да прегърнеш.

Двете момчета от „Славия“ трябваше да са се върнали от турнира. Да са разказвали за мачовете. Да са пораснали с още няколко месеца.

Днешните загинали трябваше да стигнат.

Не сме във война. И въпреки това отново чакаме сведения за жертви, ранени и хора в критично състояние. Отново семейства ще научат, че човекът им няма да се прибере.

Болката днес е огромна. Утре трябва да остане и настояването за отговорност - установена, доказана, понесена. За мерки, чието изпълнение може да се провери. За памет, която трае по-дълго от новинарския ден.

На 290-ия километър през юни загинаха две деца и един баща. Днес в същия район броим нови жертви. Колко още пъти ще пишем „пак там“?