На 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис (1861 - 1876) подписва ферман за учредяването на българска самостоятелна църква под името Екзархия, която просъществува до 1953 г.

Създаването й е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на църковна независимост. Началото е поставено в 30-те години на XIX в. с народно – църковно движение. Преминава през издававето на султанските реформени актове от 1839 г. и 1859 г., известни като „Хатишериф” и „Хатихумаюн”. Обхваща и дръзкия акт на скъсване с гръцката Вселенска патриаршия – т. нар. „Великденска акция“ на 3 април 1860 г. , когато митрополит Иларион Макариополски (1812 - 1875) изрично не споменава името на цариградския патриарх по време на службата в храма „Св. Стефан“ в Цариград.

С учредяването на Българска екзархия , българското църковно-национално движение достига до своята кулминация. Подписването на султанския ферман прави възможно възстановяването на изгубената в началото на на ХV в. българска църковна независимост. Българската екзархия започва да се възприема като първата официално призната българска институция след продължилата близо 500 години османска власт.

Въпреки че, Цариградската патриаршия посреща с неприязън акта на османската администрация за учредяването на Екзархията, българските дейци по църковния въпрос в Цариград предприемат последващи инициативи към изграждането на екзархийската структура.

Във връзка с провеждането на Първия църковно - народен събор в Цариград в началото на 1871 г., София изпраща двама свои делегати. Заседанията на събора се провеждат в периода между 23 февруари и 24 юли 1871 г., като в него взимат участие общо 50 делегата. Сред тях са и представителите на софийския възрожденски елит хаджи Мано Стоянов (1813 - 1895) и учителя Христо Т. Стоянов (1842 - 1895). Те участват активно в дебатите, изработването на екзархийски устав и избирането на екзарх.

Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I (1872 - 1877). След обявяването на Руско-турската война през 1877 г. екзарх Антим I е свален от поста и заточен в Мала Азия заради патриотична дейност и проявени симпатии към Русия. За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф І. (1877 - 1915) . След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в гр. София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник -председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо шест митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан I (1945 - 1948).

Според фермана  на султан Абдул Азис,  Екзархията теоретично покрива всички земи, населени с етнически българи - историческите области Мизия, Тракия и Македония. Българите обаче са оставени сами да организират епархиите, което налага и след 1870 г. борбата с гръцкото църковно надмощие да продължи. До Освобождението през 1878 г. са създадени 16 епархии. След извоюване на Независимостта се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска.

След Освобождението през 1878 г. Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския мирен договор (1878 г.) остават в пределите на Османската империя.

На 10 май 1953 г. на свикан църковен събор се прокламира издигането на Българската екзархия в Българска партриаршия.

В историческата литература все още се среща една фактологическа неточност, относно точната дата на това значимо събитие  - изписват се две дати - 27 или 28 февруари. Но след като в оригиналния документ е посочена датата 27 февруари, би трябвало тя да бъде приета.