Пожарникарската униформа за огнебореца Емил Максимов не е просто работно облекло, а символ на дълг, чест и достойнство. След като беше избран за „Пожарникар на годината“ в категория "Пожарогасителна дейност”, TrafficNews се срещна с него за откровен разговор, в който той разказва откровено за първия сблъсък със смъртта, за спасяването на 5-годишно момиченце и за екипната работа.

Максимов разказва своята история за високата лична цена на спасените съдби и за онова неповторимо усещане, когато след тежко дежурство благодарността в очите на хората те кара да се чувстваш така, сякаш „летиш“.

– Господин Максимов, кога решихте, че искате да станете пожарникар? Имаше ли нещо конкретно, което ви вдъхнови да тръгнете по този път?

– Решението дойде спонтанно, тъй като първоначално не знаех нищо за професията. През 1996 г. завърших военното училище „Тодор Каблешков“ и при завръщането си в Пловдив осъзнах, че искам да се занимавам с нещо, което ме кара да се чувствам полезен. Така, по един импулсивен и вероятно предначертан начин, се насочих към Пожарната.

– Как реагираха вашите близки, когато им казахте за избора си? Какво ви казаха тогава, което помните и сега?

– Бях на 21 години, когато споделих с родителите си. Те ме подкрепиха, казвайки, че решението е добро, но ме предупредиха, че професията е много тежка и отговорна, затова трябва да бъда сигурен и постоянен в избора си.

– Какви бяха първите ви очаквания за професията и кое от тях се оказа напълно погрешно?

– Бях изненадан колко малко всъщност познавах професията преди да вляза в нея. Най-голямата изненада за мен беше топлотата и грижата, с която ме прие колективът в Четвърта районна служба в ЖК „Тракия“. Човекът, който ме научи на всичко и ми беше за пример, беше тогавашният началник Емил Вълков, а подкрепа получих и от колеги като Владимир Добрев, Николай Васев, Христо Кръстев и Илия Жулев.

– Как изглежда отвътре обучението за пожарникар? Колко е тежко физически и психически? Кое се оказа най-трудно за вас лично?

– Подготовката изисква сериозна физическа и психическа устойчивост. Благодарение на обучението ми във Военното училище бях добре подготвен и смятам, че ако човек има дисциплина и мотивация, нищо не може да го затрудни сериозно. Важно е да си готов да дадеш всичко от себе си.

– Спомняте ли си първата си симулация на пожар? Как действахте – по учебник или по интуиция?

– По време на 6-месечната школа във Варна бяхме поставяни в ситуации, близки до реалните. При първата симулация – влизане в задимена среда за търсене на човек – действах изцяло по учебник. Интуицията се развива по-късно, с натрупването на опит.

– Какво научихте за професията, което никой отвън не би предположил?

– Научих за невероятната сплотеност на екипа, която е невидима за външния свят. Това чувство за общност, където те приемат безрезервно и без думи, не съществува никъде другаде. Тогава разбрах, че съм на правилното място и че най-важното е да помагам на хората.

– Спомняте ли си сигнала за първия реален пожар, какво почувствахте? А какво е усещането, когато влязохте вътре?

– Като млад боец чаках сигнала с нетърпение, но когато се случи, изпитах объркване от неизвестността. Колегите ми помогнаха и ме вкараха в тлеещите останки на апартамента едва след като пожарът беше загасен. Тогава усетих болката на хората и чувството за тотална разруха в един дом, събиран с години.

– Как изглежда огънят отблизо?

– Огънят е страшен и никога не бива да се подценява. Опасно е всичко: огънят може да изгори тялото, димът може да те задуши, а токсичните материали при изгаряне могат да причинят увреждания за цял живот.

– Кои са най-важните моменти при отработване на един пожар?

– Най-важно е запазването на самообладание и концентрацията за вземане на трезво решение. Още докато пътувам, планирам действията си и винаги приоритизирам първо извеждането на хората, а след това гасенето на огъня.

– Имал ли сте ситуация, в която сте осъзнали, че животът ви е в риск? Как реагира човек в такъв момент? Какво ви държи фокуса, без да ви парализира?

– По време на работа не мислиш за риска, действаш като машина. Едва след дежурството, когато адреналинът спадне, идва самоанализът. Фокусът идва от знанието, че хората разчитат на нас и нямаме право на грешка.

– Как се усеща тежестта на екипировката, ограниченото виждане...?

– Адреналинът прави така, че да не усещаш тежестта на екипировката и ограничената видимост. С въздушен апарат пожарникарят може да издържи между 20 и 30 минути в задимена среда, преди да трябва да подмени бутилката си.

– Помните ли първия човек, когото сте извадили от огън или рискова ситуация?

– Преди 25 години спасихме 5-годишно момиченце от горящ апартамент на 8-ия етаж в ЖК „Тракия“. Трябваше да режем блиндирана врата и когато накрая влязохме, намерихме детето в кухнята, покрито със сажди, но живо. Помня обаче и първата си среща със смъртта през 1998 г., когато човек загина при взрив на резервоар. Тогава бях вцепенен и парализиран от гледката, което ме научи никога повече да не допускам такава реакция.

– Как изглежда работата в екип, когато всеки разчита живота си на другия?

– Екипът функционира като пръстите на една ръка – всеки си знае мястото и предназначението. В Пожарната винаги ти подават ръка и ако се появи нов колега, той неусетно става част от това единство.

– Обществото често вижда храброст, но не вижда цената. Какво взема тази професия от един човек? А какво ви дава въпреки всичко?

– Професията отнема времето със семейството. Често пропускам празници и виждам радостта на децата си само на видео, докато съм на дежурство. Но въпреки това, семейството ме подкрепя, а аз знам, че това е моето място.

– Имате ли страхове, които сте развили именно заради професията?

– Винаги съм готов за всяка ситуация и давам 100 процента от себе си. Не става въпрос за липса на страх, а за готовност да се справиш.

– Как изглежда един работен ден, в който няма нито един сигнал?

– Денят започва по-рано с кафе с предната смяна, последвано от проверка на техниката, автомобилите и помпите. Следват теоретични и практични занятия, както и физическа подготовка. Дори без сигнал, ние винаги сме в състояние на готовност.

– Много деца казват „Като порасна, искам да стана пожарникар“. Какво бихте им казали? Бихте ли ги насърчили?

– Бих насърчил всяко дете да следва мечтите си, но трябва да знаят, че този път изисква посвещаване на мисията да помагаш.

– Какво трябва да знае и приеме един млад човек, преди да влезе в пожарната служба?

– Трябва да бъде отговорен и сериозен. Униформата е символ на дълг, чест и достойнство.

– Коя е най-голямата заблуда за професията, която искате да развенчаете?

– Най-важното, което трябва да се знае, е че в Пожарната няма място за его на нито едно ниво.

– Кога най-силно усещате, че тази професия има смисъл?

– Смисълът е в благодарността в очите на спасените хора. След тежко дежурство, когато съм помогнал на някого да остане жив, се прибирам с чувство на удовлетворение, сякаш „летя“.