Поетът Теодор Траянов е роден на 30.01.1882 в Пазарджик и умира София на 15.01.1945. Произлиза от сравнително заможно семейство с културни интереси. Като съдебен следовател баща му се установява за кратко в различни селища на България – така бъдещият поет учи първоначално в Стара Загора и полага зрелостен изпит в Първа мъжка гимназия в София.

През 1899 Траянов следва математика и физика в Софийското висше училище, но между 1900 и 1909 вече е студент по архитектура в Техническото висше училище, Виена, без да успее да се дипломира. Там живее до 1921, определя творческия си натюрел, сключва брак с австрийката Елена Петерс (1907), участва в Междусъюзническата война (1913), има успех като либретист на оперетата „Младият крал“ (1914) и достига поста първи секретар в Българската дипломатическа легация. Оттам изпраща творби до български списания и създава първите си три поетически книги.

След завръщането си в България е утвърден като култова фигура в кръга около сп. „Хиперион“ (1922–1931), издание, което редактира заедно с Ив. Радославов. От 1937 е съредактор на сп. „Bulgarienwart. Illustrierte Monatsschrift für Fremdenverkehr, Wirtschaft und Kultur“ и помощник-драматург в Народния театър. В последните си години (1940–1945) изживява националистичния подем с възвръщането на Южна Добруджа, почетен е с юбилейно тържество (1942) и в поведението му се долавят отчетливи патриаршески жестове.

Първата му публикувана творба е стих. „Скръб“ (в ученическото сп. „Смях“, 1899), днес неоткриваемо. За първа публикация се смята цикълът „Скитнишки мелодии“ („Летописи“, 1904, № 11). Превръща се обаче в значещо име за литературната история с цикъла „Regina mortua“ („Художник“, 1905, № 3–4), от който финалното стихотворение „Нов ден“ добива по-късно манифестна стойност за българския символизъм. От 1905 Траянов сътрудничи на изданията „Художник“, „Наш живот“, „Българска сбирка“, „Слънчоглед“, „Наблюдател“, „Звено“, „Везни“, „Парнас“ „Хиперион“, „Bulgarienwart“. В знаменателния за развоя на българския модернизъм алманах „Южни цветове“ (1907) е най-пространно представеният автор с макроцикъла „Песни на песните“, всъщност първата му лирическа книга, макар за такава да е смятана стихосбирката „Regina mortua“ (1909).

Привлечен към кръга около А. Страшимиров („Наш живот“), Траянов се отделя – с Д. Кьорчев, Тр. Кунев, Ю. Леонардич – от своя духовен наставник в групата „Южни цветове“, изявяваща се и по страниците на сп. „Слънчоглед“. От 1922 публикува предимно в „Хиперион“ и неизменно е отъждествяван с това издание и с най-дълготрайната развойна насока в модерната българска поезия – символизма. Участието му, отново доминиращо и изведено начело в антологията „Млада България“ (1922), е с манифестен характер.

Непубликувани са Траяновите преводи на пиеси от М. Еминеску, Е. Харт, Х. фон Клайст, Фр. Шилер, У. Шекспир, Р. Вагнер.

Жанровите обозначения, които Траянов плътно следва или, обратно, разколебава и обновява, са: химн, ноктюрно, поема, импресия, марш, псалом, балада, сонет, заклинание (индивидуален принос сред жанровете на българския символизъм), вигилия, романтична песен, стихотворение-портрет, дори „триптихон“. Явен е стремежът му да пренася и олитературява жанрове от музиката и от изобразителното изкуство.

В ранната поезия на Траянов (1905–1911) се долавят влияния от Х. фон Хофманстал, Р. Демел и Ф. Дьорман, явно е идеологическото форматиране под знака на Фр. Ницше, О. Вайнингер, Ст. Пшибишевски. Изгражда се декадентска поетика, в която приглушено-минорно се съдържат ключови сецесионни мотиви (свещена пролет, вечна младост, нова девственост). В по-сетнешното си развитие поетът пренаписва и претворява автентичните си лирически книги „Regina mortua“ (1909) и „Химни и балади“ (1912), изличавайки същностно декадентското, натурализма от нервно-патологичен тип и постигайки характерна моностилистика, състояща се от есенциални декламативи за възмогата на човешкия дух („Освободеният човек“, 1929). Средство за домогване до този монументално-прояснен мир е заклинателният модус на езика и архаично-възвишената, донякъде „милитаризирана“ лексика на забележителната книга „Български балади“ (1921). Смятана за трагичен пробив на действителността в херметичния му свят, тази цялостна творба, известна предимно с елегичните си балади, изиграва ролята на поетологически премодулатор: от сугестията към перформативния изказ; от личното страдание към богоборчеството и месианизма.

Развитието на Траянов, насочено от медитативна вглъбеност към екстравертиране и ултимативно-догматично политизиране на поетическия език („Земя и дух“, 1941), се отличава с преждевременни усвоявания на актуални тенденции (експресионистичното „Маршът на варварите“, 1911), с автореминисцентни синтези на декадентски мотиви („Песен на песните“, 1923), с концептуални прередактирания в духа на новоромантизма („Романтични песни“, 1926). Дори в книгата „Пантеон“ (1934), където лирическият Аз е обективиран в образи на духовни избраници, е явен афинитетът към поетите на упадъка. „Пантеон“ обаче окончателно налага един идеологизиран език със стожерни понятия като грядуще, гранит, имортели, мавзолей, титани и пр. В този смисъл най-значимата му творческа изява обединява стремежа към универсални лирически фигури с тягата по устойчива образност и по свръхгероична поетическа персона.

При късния Траянов необратимо се утвърждава окрупнената образност, лозунгово-еднозначният слог, резултат от обедняването и абстрахирането на скандално-провокативния език на декаданса.

В отличие от Яворов, Траянов не създава поетическа традиция. У него се наблюдава явление от друг разред: в отделните си фази поетическият му език проявява съобщност с езика на други автори, актуални за периода: през 1907 с Тр. Кунев („Зарници“), по време на декадентския си развоен стадий (1905–1910) със С. Скитник („Изповеди“), през 1921 с Л. Стоянов („Меч и слово“). Продуктивно за изследване е полето на заимствани мотиви, похвати, визии от ранния Траянов и асимилирането им до неразпознаваемост в поезията на големия български поет П. К. Яворов.

Поезията на Т. Траянов е превеждана на немски език през 30-те и 40-те години на ХХ век, както и през 2006 г.

През 1949 г. е номиниран за Нобелова награда.