През август 1911 г., след като е освободен първо от поста директор на Народния театър, а след това и от този на директор на Народната библиотека в София, огорчен и унизен, Славейков напуска България. Заминава за Швейцария, където го посреща поетесата Мара Белчева, негова спътница в живота от 1903 г. Тамошният климат обаче влошава крехкото му здраве и скоро двамата решават да се преместят в любимата на поета слънчева Италия. Установяват се в Рим през октомври 1911.
За живота им във Вечния град след години в статия в списание "Завети" разказва Стефан Мокрев, писател и дипломат. Той се сближава с проф. Гуидо Киалво - най-близкият приятел на двойката в Италия.
Бащата на професора е бил на служба при кралския двор, знаел добре български и през 1903 г. е командирован в двореца в София, където пристига със сина си. Двамата намират топло гостоприемство навсякъде из страната. До края на живота си проф. Киалво питае добри чувства към България, общува с българите в Италия. Той се запознава със Славейков и Белчева десетина дни след пристигането им в Рим. Те се настаняват на втория етаж на къща на "Via Boncompagni" № 73. В същата сграда преди това са живели и други българи, и хазаите - изключително любезни хора, много уважават сънародниците ни.
Обстановката в квартирата е повече от скромна - има само една ъглова стая, която служи за спалня, гостна, работен кабинет, та дори и кухня. Мебелировката се състои от маса, служеща и за бюро, и за трапеза, една етажерка с няколко тома книги, гардероб и няколко стола.
Проф. Киалво става учител по италиански на Пенчо. Неговата голяма любов към италианския език му дава възможност за кратко време да се ползва от италианската литература. Чете най-вече Леонарди, Данте и Фосколо. Особено му допада Хораций. Славейков ставал обикновено в 8 - 8,30 ч., преглеждал писмата си и нещата си до 10 - 12,30 ч., след което отивал у проф. Киалво да продължат уроците и да се разходят. След 16 - 16,30 ч. Пенчо пишел стихове или диктувал на Мара Белчева бележки по "Островът на блажените". По-късно той прави опити да пише и на италиански.
Празничните дни до обяд поетът посвещава на музеите и галериите, тъй като само тогава имат безплатен вход. Из града предпочита да ходи пеш, спирайки се често пред витрините с изложени книги, статуи и картини. Любува се на многобройните фонтани и паметници. Други от любимите му места за разходка в Рим са Колизеумът и градините на Боргезите. Там, на една пейка под пиниите, Славейков за първи път доверява на своя приятел, че е беглец от родината си. Професорът запазва тайната му.
Творецът посещавал често библиотеката "Виктор Емануил II". Събирал материали и търсел документи. Към края на живота си той започнал да прави изследвания във Ватиканската библиотека. Издирвал материали за преговорите между цар Калоян и папата. Докъде са стигнали неговите проучвания, не се знае.
Животът на двамата наши поети в Рим правел впечатление с взаимната любов, голямата привързаност и сътрудничество при работата. Много често проф. Киалво ги заварвал, когато Пенчо диктува на Мара откъси от "Кървава песен" или бележки за поетите от "Островът на блажените" - превеждани на френски език от Мара Белчева.
Славейков и Киалво често разговарят за България. Професорът разказва на Стефан Мокрев следното:
- Не знам дали вие цените достатъчно Пенчо като поет, но той говореше прекрасно и увличащо. Когато заговаряше за България, очите му пламваха. Гласът му ставаше трептящ и топъл. Бастунът му шареше по земята. Защото Пенчо обожаваше родината си. Но същевременно мразеше съвременниците си. Смяташе ги неспособни. Особено беше злъчен към управниците на България.
- Те са толкова плитки и дребнави, - казваше неведнъж Пенчо, - че не могат да разберат историческата роля на българите. Етнографическите, исторически и географически данни на българския народ, разпилян по чужди страни на Балкана, ще бъдат погубени от тези прости хора. Дано поне отчасти схванат, че България трябва да заеме голямо място на Балканите, и не проиграят съдбата на народа".
Плочата върху фасадата на къщата в Брунате
Пенчо Славейков имал особена слабост както към сладкишите, така и към децата. Синът на г-н Киалво си спомня добре куция български поет с брадата, който оставя възрастните, за да играе с малките в детската стая. Помни още, че синьора Мара много често му правела забележки да остави децата на мира и да не яде много сладкиши, на което Пенчо отговарял:
- Какво да правя, когато и едните, и другите са толкова сладки...
Неведнъж творецът изказвал пред приятелите си съжаление, че няма деца.
Паметник на големия творец е издигнат в двора на библиотеката на Брунате.
В началото на 1912 г. Славейков получава известие от Швеция, че е предложен за Нобелова награда за литература от Алфред Йенсен. От родината обаче пристига и друго съобщение - пенсията му е спряна.
Здравето на Пенчо започва да се влошава и да тревожи близките му. Измъчва го и безпокойството да завърши своята грандиозна "Кървава песен". Лекарите го съветват да отиде на планина. Пенчо и Мара решават да заминат за живописното градче Брунате на Лаго ди Комо. То е разположено амфитеатрално на 700 м. от нивото на езерото, над град Комо, и се състои от множество разкошни вили, няколко хотела, стари здания и тесни, криволичещи улички. От подножието при езерото до върха, още от 1894 г., се движи фуникуляр, който прави градчето още по-атрактивно за туристи и го превръща в лятна резиденция на италианските богаташи. Местоположението на Брунате е великолепно. От него на юг, докъдето погледът стига, се разкрива цветущата Ломбардска долина, а на север - снежните масиви на Алпите. Денем изгледът е очарователен, а нощем - вълшебен.
Сред тази красота, на 5 юни (23 май ст.ст.) пристигат Славейков и спътницата му и се настаняват в скромна стаичка на хотел "Bella Vista".
На 9 юни (27 май ст.ст.) следобед Славейков се почувствал зле. В 3 ч. след полунощ състоянието му се влошава и той вика вярната си спътница, казвайки ѝ "Зле съм, наближава края...". Към 5 ч. идва лекар, който констатира безнадеждността на положението, и нетактично изрича на всеослушание: "Късно е вече!". Поетът, все още в пълно съзнание, дочува думите му и иска да каже нещо, но не може - цялата му лява страна е парализирана. От затворените му очи се отронват сълзи. Завесите в стаята са спуснати. Мара Белчева остава сама до леглото на любимия си. По залез слънце Пенчо потрепва едва и проронва една дума. Казват, че е същата, като тази, която изрича Гьоте на смъртния си одър: "Светлина!". Към 8 ч. вечерта настъпва краят - душата на българския поет Пенчо Славейков тихо отлита във вечността.
Погребението се извършва след четири дни в гробищата на Брунате, в присъствието на Мара Белчева, най-големия брат на Пенчо, пристигнал набързо от България, дошлият от Мюнхен близък приятел на Славейков Боян Пенев, приятелят от Рим проф. Киалво и множество жители на градчето. Тялото на поета е балсамирано и поставено в орехов ковчег, покрит със стъкло. Местният католически свещеник прочита молитва, а проф. Киалво държи кратка прочувствена реч, в която изтъква пред присъстващите значимостта на Славейков като творец и приятел на Италия. След като разбират какъв човек изпращат, местните обещават да пазят и се грижат за гроба му.
На фасадата на хотела в Брунате, както и на къщата в Рим, в която са живели Пенчо и Мара, след време са поставени възпоменателни плочи.
В България, само няколко дни след известието за смъртта на видния творец, е създаден комитет за пренасянето на останките му в родината и издигане на паметник на гроба му. Неговото последно желание е да бъде погребан на хълмовете на Куру-Баглар (дн. квартал Лозенец), където често обичал да се разхожда и съзерцава. В комитета влизат редица видни личности, сред които Екатерина Каравелова, д-р Кръстю Кръстев, Стилиян Чилингиров, Елин Пелин, Тодор Влайков и др. Започват да се набират средства, но след две години в пресата излиза съобщение, че касиерът на комитета Никола Коларов, бивш народен представител, виден член на Демократическата партия, злоупотребява с парите за собствени нужди. Той връща 9 хил. от общо събраните 13 хил. лв.
Въпреки всички пречки, през юни 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков, заедно с тези на писателя Петко Ю. Тодоров, също починал в странство през 1916 г., най-после се завръщат на родна земя. На опелото в църквата "Св. Неделя" речи държат министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски, проф. Боян Пенев, проф. Беньо Цонев. В шествието по бул. "Княгиня Мария-Луиза" участват министри, депутати, градският съвет, духовенството, професори, учители, писатели, студенти и ученици, отделение конни стражари и хиляди граждани.
За съжаление, последната воля на Славейков не е изпълнена - погребан е в Централните софийски гробища, а не на любимия му Куру-Баглар.
