Датата 29 януари 1765 година се свързва в българската история със завършването на първия препис на „История славянобългарска“ - първото възрожденско произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760 – 1762 г. Приема се символично за начало на Българското възраждане.

Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански в Котел 

Творбата на светогорския монах Паисий с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на османското владичество българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. Българите са имали велика история и велики царе, но не са знаели за миналото си.

Известни са близо седемдесет преписа на историята. Най-ранните преписи са:

Първи Софрониев (известен и като Първи Котленски) препис от 1765 г.

Самоковски препис от поп Алекси Велкович Попович, 1771 г.

Рилски препис (известен още като Никифоров и Дриновски) от 1772 г. Завършен е в Рилския манастир от монах Никифор по Самоковския препис. Бил е притежание на Марин Дринов, който го отбелязва в свои публикации.

Жеравненски препис (преди 1772 г.)

Втори Софрониев (или Втори Котленски) препис – от 1781 г.

Кованлъшки препис от 1783 г. Писан е от поп Стоян от с. Кованлък (Търновско).

Еленски препис на Дойно Граматик от 1784 г.

Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот; Харитонова, Габровска поправка.