На днешния 17 ноември през 1827 година е роден Петко Рачов Славейков - български поет, публицист, фолклорист и политик.

Той е сред водачите на Либералната партия след Освобождението, председател на Народното събрание и министър в няколко кабинета. Баща е на 9 деца, от които политиците Иван Славейков и Христо Славейков, публициста Рачо Славейков и поета Пенчо Славейков.

Ражда се в Търново, в дома на Рачо Казанджията. Майка му Пенка умира скоро след раждането му. Дядо му Рачо Чехларя е от Банско или Якоруда. Заради убийството на турчин, принуждавал го да го носи на гръб през река Глазне, бяга и се преселва в Търново. Бащата на Петко, също Рачо, се заема с казанджийство. Той е слабо образован, но е с горд български дух. В селото на майка си, Вишовград, Петко вижда славеи, които го впечатляват дотолкова, че променя фамилията си на Славейков. Друга версия за произхода на псевдонима, с който ще бъде запомнен в българската литература, е родът на неговата майка – Буюклиеви, в превод от турски – Славейкови.

Учи последователно в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Самообразова се с много четене в библиотеките на манастирите около Търново. Голяма роля за неговото възпитание изиграва запознаването му с „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов, разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западноевропейската литература. Първото му литературно произведение „Акатист на три светители“ е запазено.

През 1843 г. Славейков става учител във Велико Търново, но за написаното „Прославило се Търново със славни гръцки владици“^[1] е изгонен. От 1844 до 1864 г. последователно става учител в други села и градове Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена. Преподава по взаимоучителния метод. Работи като учител в първото класно училище в Елена и го нарича Даскалоливницата,подобно на „свещоливница“ – място, където се леят даскали.

От 1852 г. отпечатва първите си книги - "Смесена китка", "Песнопойка", "Басненик". Пише поемата "Бойка войвода" (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново, Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник "Гайда". След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов.

В Цариград П. Р. Славейков издава вестник "Гайда" (1863-1867), вестник "Македония" (1866-1872), списание "Ружица" (1871), сп. "Пчелица" (1871), сп. "Читалище" (1872-1873), "Звънчатий глумчо" (1872), в. "Шутош" (1873-1874), "Костурка" (1874).

 Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.

За статията "Двете касти и власти" за в. "Македония" е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.

1873 г. създава известната поема "Изворът на белоногата". В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения ,  бива окован и затворен след Априлското въстание.

Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.

След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Издава в. "Остен" (1879), в. "Целокупна България" (1879), в. "Независимост" (1880-1883), в. "Търновска конституция" (1884), в. "Истина" (1886), в. "Софийски дневник" (1886) и в. "Правда" (1888).

За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителства и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г.

И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история - "Крумиада", "Кралев Марко", "Самуилка"). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните 17000 пословици.

 Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава "Български притчи и пословици и характерни думи", изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. 

През годините семейството често се премества заради бащата – от Трявна в Стара Загора, Търново, Сливен, София, Пловдив.

Повечето от децата са посещавали Роберт колеж. Райко и Христо Славейкови учат в Южнославянския пансион в Николаев, Русия. На 17-годишна възраст Райко умира от възпаление на мозъка и е погребан в Сливен. За Пенчо Славейков Райко е любимият му брат, който го учи на руски, по думите му „нежна и тиха натура“. Райко е поет и събирач на народни песни, приказки, обичаи, преводач от руски, полски, чешки и сръбски, учил сам тези езици, „ровейки се“ из бащините книги.