Александър Стоименов Стамболийски (1 март 1879 – 14 юни 1923) е български политик, водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър-председател на България в правителството на БЗНС (1919 – 1923).

Към началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи влияние извън средите на българското селячество. На 4 февруари е извършен е неуспешен атентат от ВМРО срещу него и министрите Александър Оббов, Петър Янев и Цанко Бакалов в ложата на Народния театър. Подписването на Нишката спогодба от 23 март 1923 година с Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяване на границата“ между двете държави прелива чашата на търпението. Носят се слухове, че са водени тайни преговори за Балканска федерация, в която България ще е под егидата на Сърбия. Срещу него са настроени голяма част от интелигенция, македонските организации, белогвардейците, военните, буржоазните партии, комунистите. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София централа на Оранжева гвардия е бързо обезоръжена.

Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните проземеделски бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. Васил Коларов изпраща от Москва телеграма, в която негласно съветва БКП да вземе участие в действията против новия режим. Тя обаче е прекалено закъсняла и дава резултат едва при Септемврийското въстание от септември същата година.

По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно в страната избухват стихийни селски вълнения в подкрепа на Стамболийски, останали в историята като Юнско въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско. Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини. В крайна сметка, бунтовете са потушени от военния гарнизон и верни на новата власт в София сили.

Сам Стамболийски организира няколко хиляди селяни и местни оранжевогвардейци и прави опит за обсада на Пазарджик. Заповед за нападение не е дадена. Силите са неравни и след като местният гарнизон не се подчинил на законния министър-председател, на 11 юни Стамболийски разпоредил на селяните да се пръснат, за да не се стигне до по-нататъшни кръвопролития. Междувременно гвардията под ръководството на Стамболийски, залавя и убива по пътя за Пазарджик неколцина поддръжници на превратаджиите, както и селяни отказали да ги подкрепят. Труповете им са обезобразени, така че когато пристигат близките им, за да ги погребат, не могат да ги разпознаят. Това изостря до крайност настроенията срещу Стамболийски.

Още на 10 юни военният министър Иван Вълков дава устна заповед на капитан Иван Харлаков Стамболийски да бъде заловен и убит и той заминава с група военни за Пазарджик, където операцията по залавянето му вече се ръководи от полковник Славейко Василев. Стамболийски прави опит да се добере до двореца в Кричим, но на 13 юни е заловен при село Голак, след което е отведен в Пазарджик. По пътя, тълпи от местни селяни правят неколкократно опити да спрат конвоя и да линчуват на място министър-председателя. Славейко Василев успява да избегне саморазправата. В Пазарджик Василев отказва да предаде Стамболийски на Иван Харалаков. Спорът между двамата е под чия команда той да бъде отведен в София, като Василев е осигурил за целта специален влак, който чака на гарата. След нареждане по телефона Стамболийски да бъде предаден на Харлаков, последният го качва на автомобил и го отвежда обратно във вилата му в Славовица. Там той е убит по най-жесток начин от група членове на ВМРО, водена от скопския войвода Величко Велянов. Тялото му е обезобразено до неузнаваемост и четниците се гаврят с него.

Родната къща на Стамболийски, както и вилата му в село Славовица днес са музеи. На негово име е кръстен град Стамболийски, намиращ се на приблизително равно разстояние от Пловдив и Пазарджик.