Хирургията не е само наука, тя е и изкуство. Тези думи на генерал-майор д-р Венцислав Мутафчийски са се превърнали във верую за д-р Христо Петров. Посветил част от професионалния си път на военната хирургия, младият медик ежедневно воюва за живота на цивилните в болницата в Пазарджик. Отчита, че хирургът трябва да притежава определени качества, независимо дали помага на пострадали под пагон, или на редови граждани. Защото постулатите във военната хирургия, включително доктрините на НАТО за организация на военно-медицинска помощ, до голяма степен са взаимствани от цивилната. 

„Средата е достатъчно враждебна и в цивилна, и във военна обстановка, с тази разлика, че при военните се случва да гръмне някоя пушка отстрани. С това се свиква бързо. По-скоро трудно се приема тишината в бойната обстановка, което е признак, че нещо предстои да се случи. При всяко положение в хирургията човек трябва най-вече да е готов да носи отговорността за действията си. Да съумява бързо да взима решения и тези решения да се превръщат в действия”, казва д-р Петров. 

Той е завършил Медицинския университет в родния Пловдив. По време на следването си работи като медицински специалист в хирургично отделение и клиника по реанимация и е наясно, че ще се занимава с хирургия. След дипломирането си започва работа в МБАЛ „Св. Каридад” като ординатор в отделение по съдова хирургия. От 2014 г. е назначен в Клиниката по ендоскопска, ендокринна хирургия и колопроктология във ВМА. Две години по-късно става офицер в Българската армия, а в периода 2017 – 2019 г. е асистент по хирургия в Медицински факултет на Софийски университет "Св. Климент Охридски". Специализира хирургия във ВМА под ръководството на проф. Венцислав Мутафчийски. Именно той е и един от учителите, на които д-р Петров е много благодарен. „Изключително взискателна личност. Много педантичен хирург. Въпреки че вече не работя в структурата на Българска армия, изпитвам голямо уважение към него. Строг, взискателен, говори малко, но конкретно, точно и ясно”, определя го младият лекар.

Известният пловдивски съдов хирург д-р Георги Сакакушев и доц. Георги Попиванов от ВМА са другите двама медици, които са подали ръка и са помогнали в първите професионални стъпки на д-р Петров.  

Безспорен принос в оформянето му като личност има и неговият баща - бригаден генерал Стефан Петров, дългогодишен командир на авиобаза „Крумово“ и зам.-министър на отбраната в служебния кабинет на Огнян Герджиков, който ни напусна миналата година. Тъй като мечтата да стане летец остана неосъществена, д-р Петров решава да съчетае по малко от двата свята, служейки като военен лекар. 

„Баща ми беше много отговорен към работата си и към армията като цяло. Обичаше да казва, че нашите професии, макар като естество различни, много си приличат. С тази разлика, че лекарите, и по-специално хирурзите, държат чуждия живот в своите ръце, докато летците - своя собствен. Но при всички случаи остротата на ума, умението да се взимат бързи, обосновани решения, са заложени и в двете професии. Човек и в авиацията, и в хирургията трябва да бъде достатъчно добре подготвен теоретично, практически и да подхожда отговорно към действията и към работата си”, споделя хирургът.

Това се потвърждава в практиката му. Работата в единствената държавна окръжна болница в Пазарджик е доста натоварена. Обвързана е със сравнително голяма спешност и може да се види всичко. Интересите му са свързани и с областта на колоректалния и стомашния карцином, херниите на предна коремна стена, болест на Крон, хирургия на черния дроб, жлъчните пътища и жлъчния мехур, трудно зарастващи мекотъканни дефекти, лапароскопска хирургия. 

„Травма хирургията е изключително интересна, изисква набор от бързи и мотивирани решения. Тя е за холерици, хора, които действат бързо. Които не могат да стоят на едно място и са винаги нащрек. Калява, създава дисциплина в човек”, отчита д-р Петров. Един от последните случаи, които го изправя на нокти, е тежка катастрофа в Пазарджик. Бус с работници пътува на път с предимство, засича ги друг шофьор, който не спира на знак „Стоп”. По предварителни данни от разследването ги удря със 140 км в час. Двама от пътниците са сериозно пострадали. Д-р Петров и колегите му оперират единия от тях - с масивен кръвоизлив в корема, счупени ребра и двустранни фрактури на тазобедрените стави. Другия го стабилизират и транспортират в УМБАЛ „Св. Георги” със счупен таз и сериозни разкъсвания по лявата половина от лицето. 

Извън този инцидент пациентопотокът в болницата е сериозен, а работата в екип е изключително важна, което, за щастие, са успели да постигнат. „Много често има голям наплив от пациенти. Особено сега, в пролетния сезон, започват да се обострят язви, гастрити. Предимно са кървящи пациенти, които изискват незабавна хоспитализация, плазмопреливане, кръвопреливане, третиране с биопродукти, които са оскъдни. Трябват ни повече легла. Случва се понякога да започваме терапията още от спешното отделение, докато се освободи легло за настаняване, тъй като изписването става след завършване на определен срок на престой. Това съществува като вариант, но не е най-оптималният. Претоварено е”, разказва лекарят. 

COVID кризата също оказва влияние. Персоналът е претоварен, работят допълнително. Това е и причината все по-малко завършващи момчета и момичета да се насочват към хирургията. 

„Проф. Мутафчийски казваше, че коремната хирургия е царицата на хирургията. В нея са съчетани много разнообразни патологии, предимно по отношение на коремните органи. Много технична е и това е доста натоварващо. Усложненията са много. Никога няма един сценарий, по който да се движиш. Има изненади и при подготовката на пациентите, и по време на оперативната дейност, и впоследствие в постоперативния период. Изисква запас от знания и умения. Може би затова голяма част от сега завършващите колеги нямат чак такъв интерес  към хирургията. Това е много лошо. Аз имам известна негативна настройка към поколенията, които идват. Като че ли се възпитава един стремеж към лесното, към бързо постижимото. Хирург не се става за пет години. Нужни са поне 15 години. Това е период, в който човек да изгради качества, да съумее да действа мотивирано и правилно и да тренира ума си, нагласата си и инструментите, с които ние боравим – това са ръцете. Тренировки трябват. Пътят не е лесен и може би това ги отказва. Според мен предстои да се оформи една сериозна дупка поради липса на приемственост. Тя пък се обяснява с други неща. Сложни са проблемите в здравеопазването. Знаем ги всички, но като че ли никой не иска да ги признае открито и да се започне да се действа по този въпрос”, ядосва се д-р Петров. 

Заради всички тези проблеми той все по-често мисли за реализация в чужбина. „Пътищата са два. Особено за тези, които искаме промяна. Единият е да останеш тук и за неизвестен период от време да се бориш. Борбата е ежедневна. Трошиш си нервите, вдигаш кръвно, ядосваш се. Може и да постигнеш нещо, но това винаги е с цената на личното ти време и разбита психика. Ако влагаш 100% от себе си на работа, няма да ти остане нищо за навън. А животът е и навън. Всеки има семейство, деца, любими хора. Човек трябва да храни и душата си, да ходи на театър, кино, да чете книги. Другият вариант е просто да избереш лесния път – научаваш език и се адаптираш към чуждата здравна система, към чуждия тертип на работа”, казва хирургът. 

Той дава пример, че на Запад колегите му работят по протокол и спазват йерархия. Там има ред. Работни групи съставт гайдлайни, които направляват дейността на медиците. Докато у нас липсват стандарти по хирургия и всяко лечебно заведение следва собствени тертипи. 

„На Запад нещата стоят по различен начин. Големи специализирани центрове има и те са в големите градове и в столиците, но периферията също трябва да бъде покрита от качествена и специализирана медицинска помощ. Може би не в този обем, може би част от дейностите трябва да се извършват във високоспециализирани звена, но това не означава, че по-малките болници трябва да остават с непрофесионална грижа. Проблем са и заплатите, особено на сестрите, които започват страховито да се доближават до минималните. Комплексни са нещата и може би затова аз лично не знам дали си струва борбата. При все че ние като медицински кадри тази промяна я чакаме от 30 години и тя все не се случва. Въведоха клинични пътеки, вкараха болниците в рамките на търговския закон. Аспектът веднага се промени и започна да се гледа финансовата част на нещата – каква заработка ще постигне конкретно отделение, какви ще бъдат разходите. Това са неща, които не бива да са обвързани с медицинския аспект от здравната помощ. Не бива медицината да се превръща в търговия със здравето на хората, което неминуемо води до влошаване на качеството на здравеопазването, медицинската грижа и диагностично-лечебния процес за сметка на количеството и по този начин да си оправдаем заплатите”, посочва младият специалист.

И дава пример с пациенти с множество заболявания, които се налага често да бъдат хоспитализирани. Ако обаче човекът е лежал по една клинична пътека, която касае конкретно заболяване, след десет дни например не може да бъде приет по същата, когато състоянието му се обостри. А това са предимно кървящи пациенти или такива с рецидивиращи възпаления на панкреаса, чието състояние във всеки следващ етап става все по-животозастрашаващо. 

„Има много методи и различни варианти на здравни системи, от които можем да почерпим опит. Със сигурност може да се структурира нещо далеч по-подходящо в сегашните икономически и медицински условия. Има многобройни страни с адекватна здравна помощ. Те също имат своите недостатъци, но можем да черпим плюсове от тях. Създаването на конкуренция в разплащането с болниците по отношение на здравните услуги, въвеждането на здравни пакети на диагностично свързани групи, излизане извън обсега на търговския закон са все хубави идеи”, посочва хирургът.

Той е категоричен, че и хирурзите, макар консервативни по принцип, трябва да се стремят да бъдат по-широкоскроени и отворени към новостите. Контролът на образованието и на медицинската помощ трябва да се подобрят. И да се възобновят някогашните колегиуми, по време на които специалистите от различни звена обсъждат пропуските и коментират как могат да подобрят работата си. Дискутират кое е довело до смъртта на даден пациент или до съответното усложнение. 

„Може би е нужна промяна в народопсихологията, но това е невъзможно, то е генетично. Едни казват, че трябва да има по-високо заплащане. Нима не сме свидетели на ламтежа и стремежа за още и още. Човекът е лакомо създание. Не е това единственият начин, може би не е това началото на тази промяна. Хубаво е да бъде заплатен адекватно трудът на всеки един от нас. Това е един аспект от нещата. Условията на труд също. Лошото е, че са навързани едно с друго. Образованието, възпитанието, с което излизат от университетите също. Може би трябва комплексно да се случват нещата и да се стремим да учим момчетата и момичетата, които идват от студентската скамейка, на морални устои, за да могат да се изградят като адекватни хора, адекватни лекари и някой ден също да бъдат участници в тази промяна”, допълва д-р Христо Петров. 

Извън медицината той обича да чете книги, да кара сноуборд. Любителски се занимава и с фотография. Признава обаче, че най-хубавата почивка е в компанията на съпругата му, с която пътуват във всеки удобен момент.