Казвам се Илиян Пасков. Съпруг съм и баща на две прекрасни деца. Обръщам се към вас в един от най-трудните моменти в живота си, защото съм изправен пред ново тежко изпитание, с което семейството ми и аз не можем да се справим сами.

През 2015 година ми поставиха диагнозата дифузен астроцитом, мозъчен тумор II степен.

Тогава претърпях операция, последвана от лъчетерапия. Преминах през страха, лечението и възстановяването, надявайки се повече никога да не се сблъскам с тази диагноза.

Годините минаваха. Работех, със съпругата ми създадохме семейство и се родиха двете ни деца. Животът ми придоби нов смисъл. Продължавах редовно да посещавам лекар и да правя необходимите изследвания, защото знаех колко важно е да следя състоянието си.

Но през октомври 2026 година се появиха симптоми, които ме върнаха към най-тежкия период от живота ми.

Започнах да изпитвам затруднения с говора. Имаше моменти, в които не успявах да се изразявам нормално и трудно отговарях на въпроси.

Последва ядрено-магнитен резонанс, който показа множество нови и увеличили се мозъчни образувания, силно насочващи към рецидив на заболяването.

След 11 години отново трябваше да приема, че може да ми предстои операция на мозъка. Но вече не се тревожа само за себе си. Мисля за съпругата си и за двете ни деца. За всичко, което сме изградили заедно, и за бъдещето, което мечтая да споделим.

Потърсихме мнението на няколко неврохирурзи в България, но получихме различни становища относно най-подходящото лечение.

Затова се обърнахме към болница Acibadem в Истанбул, Турция.

Случаят ми беше разгледан от екип специалисти, включващ неврохирург, онколог и радиолог. Те препоръчаха допълнително специализирано изследване за картографиране на мозъчните структури, след което да бъде извършена операция с цел възможно най-безопасното отстраняване на туморните образувания.

След операцията отстранената тъкан трябва да бъде изследвана хистологично и молекулярно. Едва след получаването на резултатите лекарите ще могат да определят най-подходящото последващо лечение.

Предстои ми нов път през изследвания, операция и неизвестност. Знам колко тежко може да бъде всичко това, защото вече съм го преживял веднъж.

Но най-трудно ми е, когато си помисля, че децата ми може да растат без мен. Че може да не успея да присъствам в онези обикновени, но безценни моменти, заради които си струва да живееш.

Искам да ги водя на училище, да слушам как е минал денят им, да се радвам на успехите им и да бъда до тях, когато им е трудно.