Решението на сливенския митрополит Арсений да забрани нестинарските танци с икони отваря една стара, но болезнена тема – къде минава границата между православната вяра и народната традиция? И още по-важно: коя от двете разпознаваме като "истинската" българска духовност?

Нестинарството е уникален феномен, вписан в списъка на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО. Ритуалът – танц върху огън с икона на Свети Константин и Елена – се изпълнява в селата в Странджа, като най- известните нестинарски танци са в село  Българи. Той съчетава християнски елементи с предхристиянски, езически представи – транс, обредна музика, огънят като очистваща стихия, и преживяването на екстаз като връзка със свръхестественото.

За Църквата обаче това "смесване" винаги е било проблематично. Православният канон не приема нестинарството. Пророческите състояния, трансът, гаданията и екстазът са близки до това, което в богословието се определя като "суеверие" или "неканонична мистика".

„Задължаваме целия свещенически клир и всички православни християни да не присъстват и да не участват по никакъв начин“, гласи позицията на сливенския митрополит Арсений,  публикувана на сайта на епархията. Според него, ритуалите с огъня са „езически и вредни за народа“, а използването на икони в тях е „лукаво“ и подвежда вярващите, че става дума за православна обредност. „Няма нищо православно в танца върху жарава“, казва още митрополитът, настоявайки иконите да не се изнасят от църквата

Но ето го парадоксът: същите тези хора, които днес настояват религията да влезе в училище – като път към морала, добродетелта и връзката с традициите – често са и най-ревностните защитници на нестинарството и други "езически" обичаи като кукерите, ладуването, Гергьовденските курбани, русалиите. Тъй като българинът разбира църквата през бита, за повечето българи няма  противоречие – всичко това е просто „нашето“, българското.

Така възниква въпросът: ако училището трябва да възпитава в религия и добродетели, какво ще включим в това понятие? Ще учим децата, че нестинарството е "заблуда", както твърди митрополит Арсений, или ще го честваме като духовна ценност и културна идентичност?

Истината е, че българската духовност винаги е била на кръстопът – между канон и обред, между Христос и жертвеното агне, между неделната литургия и хорото на мегдана. Да се опитваме да я сведем само до една от тези страни значи да се откажем от част от самите себе си.

Може би предизвикателството днес е не да избераме между нестинарите и митрополитите, а да се научим да разбираме и двете страни – и да предадем на децата не просто вяра, а уважение както към религиите, така и към сложната, противоречива, но жива традиция, която ни е съхранила като народ.