Когато сърцето заговори - една трогателна и поучителна приказка за Бъдни вечер

Автор: Plovdiv Now 23:00, 24.12.2022 4750

Една странджанска приказка за Бъдни вечер, писана малко преди средата на миналия век от Архимандрит Рафаил Вълчанов. Вероятно в текста се визира родния град на автора Малко Търново. Разказът е част от ръкописа „Енциклопедия на различни проповеди и разкази, събрани от високопреподобния Рафаил Вълчанов роден 1881г. от гр. Малко Търново”, открита от Горан Стефанов в храма на странджанското село Варовник. Текстът е публикуван с минимални корекции.

КОГАТО СЪРЦЕТО ЗАГОВОРИ

На Бъдни вечер във всяка къща беше весело. Големите шетаха, а малките подскачаха радостно край тях. В две къщи в града обаче не беше весело. Едната беше на богатият Димо Малинков, а другата на бедния Стамо.

В къщата на Димо имаха всичко. Там беше светло и топло, а на печката вряха няколко гозби. Но пак не беше весело. Димо и жена му нямаха деца. Бяха и саможиви. Никого не обичаха, но и тях никой не ги обичаше. И двамата бяха мълчаливци, дори и помежду си рядко говореха. Бяха направили голяма коледна елха с богата украса. Може пък някой да се накани да дойде на гости по празниците и да види, че най – хубавата елха е у тях. Димовица намръщена ходеше из стаята, а Димо седеше в кухнята до печката и четеше вестник. Нито си говореха, нито се поглеждаха.

В съседната къща, на Стамо, също не беше весело, защото бяха много, много бедни. Живееха само една стая, и тя празна. Стамови имаха три дечица, плахи и винаги недояли. На Бъдни вечер в тях нищо не готвеха. Дори и хляб нямаха. Всички седяха на пода и чакаха камбаната да удари и възвести Рождество Христово, за да отидат до храма. След полунощ над побелелият град се разнесе камбанения звън. Зашумя градът. Улиците се изпълниха с хора, които се поздравяваха.

В Димовата къща, на масата, бяха нареден девет пълни блюда, но Димо и жена му не ги поглеждаха. Нямаха апетит.

-Вечно сами и чужди на хората. - изпъшка Димо и отиде до широкия прозорец на гостната. До ушите му достигаха веселите разговори от съседските къщи. Случайно погледът му падна върху почти затрупаната от сняг, схлупена Стамова къща. Половината стъкло от малкия прозорец липсваше, а празната част бе покрита с вестник. През останалата част от опушения прозорец чорбаджията видя цялото бедно семейство, които седяха и нещо си говореха. Нямаха коледна трапеза, нямаха нищо. При тази картина сърцето на Димо трепна като птичка. На тази свята нощ сякаш този човек се промени.

-Каква беднотия – тихо си каза той.

- Какво каза? - Попита жена му.

-Не говорех на теб, но ела да видиш нещо.

Тя стана, доближи се до прозореца и въздъхна: - Бедните хора, те нямат дори хляб за Коледа…

Димо погледна жена си, сякаш щеше да продума нещо, но тя го изпревари.

-Димо, какво ще кажеш, а? Да поканим тези бедни хора да посрещнат Коледа с нас? – нерешително каза тя.

- Това исках да ти кажа и аз. – отвърна Димо, наметна балтона си и бързо излезе. Стигна до Стамовата къща, почука, бутна врата и влезе. Гръм да беше паднал през зимата нямаше да е такава изненада за Стамовото семейство, колкото се учудиха от появата на Димо.

-Съседе! – обърна се Димо към Стамо – Аз и жена ми сме сами. Елате при нас. Ние старите ще се поразговорим, а децата ще се порадват на елхата.

След малко в къщата на Димо се чуваше весела глъч. Децата радостно пееха около елхата. Сякаш магия премахна мъката в сърцата на Димо и жена му. От този ден децата на Стамо бяха постоянни гости в Димовата къща, а той ги обикна и ги гледаше като свои. Намери работа и на баща им. Весело стана в тези две къщи.