Министерството на образованието и науката публикува визия, в която определя изкуствения интелект (ИИ) като „ключ към цивилизационна промяна“. Докато институциите тепърва чертаят рамки, в класните стаи тази революция вече се случва. Как се променя ролята на преподавателя, когато знанието е на един клик разстояние, и съществува ли риск алгоритмите да подменят националната ни памет? Репортер на TrafficNews разговаря с историка и преподавател Илия Михайлов, за когото иновациите не са заплаха, а възможност за преоткриване на човешкото.

– Г-н Михайлов, МОН нарича изкуствения интелект „ключ към цивилизационна промяна“. Като историк, как Ви звучи това – като реална повратна точка или по-скоро като някаква метафора?

– Когато чух за изкуствения интелект за пръв път преди няколко години на един форум за бъдещето, не си давах сметка, че идва нещо толкова голямо, което ще преобърне живота ни. Първоначално ми се струваше, че това просто ще мине и замине, но когато усетих нарастващото напрежение – от страха за „кутията на Пандора“ до големия оптимизъм – проумях, че формулировката на министерството е оправдана. Макар да звучи малко „помпозно“ и „напудрено“, в нея има смисъл. Историята показва, че човечеството е преминало през много технологични катаклизми, но винаги е успявало да култивира тези вълни в своя полза. Сигурен съм, че изкуственият интелект ще промени не само инструментите ни, но и начина ни на мислене.

– Какво остава за нас, хората, ако машините започнат да мислят вместо нас?

– Машините вече мислят, но това, което те все още не могат да възпроизведат, са усещанията и чувствата. Те ги симулират с думи, но не ги изпитват реално. Днес най-важното е да се запазим като човеци и да чувстваме в условията на изкуствен интелект – мисъл, която често цитирам от Георги Господинов. Някога са се присмивали на идеите на Жул Верн, но днес те са факт; нищо чудно и изкуственият интелект да достигне до нови нива, които днес ни изглеждат фантастични.

– Българското училище често е обвинявано в консерватизъм. Готови ли са учителите за това ново предизвикателство?

– В нашата система работят много качествени и кадърни хора, които обичат предизвикателствата. Самата рамка на училището никога не ни е ограничавала да търсим новости и да ги прилагаме в час. Лично аз обичам да излизам от зоната си на комфорт и да бъда, ако не на гребена на вълната, то поне близо след нея. Още преди две десетилетия започнах да използвам киното, за да вкарам децата в историческата реалност, а по-късно интегрирах и компютърни игри. Например, чрез тях „разхождам“ учениците из Константинопол.

Всичко това е част от концепцията за учене чрез преживяване, която е много по-въздействаща от сухия текст. Видях този модел в пълния му блясък в музея в Ливърпул, по-конкретно в залата за Втората световна война. Там всичко е изключително интерактивно – може да се пипне, да се чуе и да се усети. Докато децата обикалят с флипчартове, те буквално се потапят в епохата чрез гласа на Чърчил, грохота на океана и звука на пикиращите бомбардировачи. Това е най-добрият вариант за обучение, защото нищо не докосва учениците така, както емоцията и възможността да „пипнат“ историята. В този смисъл изкуственият интелект е просто следващата голяма възможност да реорганизираме учебния час и да го направим по-интуитивен и забавен.

– Проектът на МОН предупреждава, че ако изкуственият интелект не бъде интегриран правилно, той може да застане между учителя и ученика. Виждате ли такъв риск?

– Това е ключовият проблем. Ако ние не се превърнем в медиатори и посредници между децата и изкуствения интелект, рискуваме да загубим доверието им. Трябва да бъдем рефери, които проверяват информацията, филтрират неистините и напътстват децата. Те имат нужда от коректор с повече житейски опит, който да им напомня, че изкуственият интелект не е абсолютна истина – той често греши, фантазира и си измисля.

– Как реагирате, ако ученик Ви каже: „Изкуственият интелект твърди нещо различно от Вас“? Случвало ли ви се е?

– Случвало се е. В такива моменти моят подход е да посоча „крайния рефер“ – библиотеката и книгите. Там знанието не е подвластно на алгоритмични манипулации. Историческата истина се крепи на документи, които са константни. Затова е наложителна регулация с правила за изкуствен интелект в училище – те трябва да са отворени за актуализация, подобно на американската конституция, за да реагират на нови измами или изопачавания.

– Има ли опасност способностите на учениците да закърнеят, ако спрат да полагат познавателно усилие?

– Статистически данни сочат, че при прекомерна употреба на изкуствен интелект, способностите в определени области могат да намалеят с до 15%. Съществува риск умението за работа с технологията да замени реалното знание. Но ако учителят е уверен, той може да използва тази нова технология за развиване на критично мислене – да кара децата да сравняват текстове от учебника с информация от мрежата и да търсят грешки. Вместо да искаме от децата да бъдат „база данни“, трябва да ги учим на коректно интерпретиране на фактите. Както е казал Ганди: „Бъди промяната, която искаш да видиш в света“. Ние, учителите, трябва да сме по-широко скроени и да говорим техния език или поне сходен жаргон, за да бъдем истински партньори.

Всъщност тук може би е мястото да вмъкна, че през април тази година училищния ни подкаст Радио „Чиксалън“ организира дискусия на тема „AI в образованието, изкуството и културата“. В нея сесе включат както ученици, така и писатели, музиканти...

– Как изкуственият интелект може да промени разказа за националната ни история, ако моделите са обучавани с чужди източници?

– Тук учителят трябва да бъде буфер, за да не се допуска информация, която противоречи на нашето усещане за историческа справедливост. Когато се върнах от обучение в Прага, направих експеримент – „задвижих“ образ на Васил Левски и го споделих в социалните мрежи. Реакциите бяха предимно негативни. Хората имат специфично и свято усещане за бащите на нацията и невинаги са готови за такива технологични опити. Трябва да бъдем изключително внимателни с интерпретации на теми като Българския национален въпрос. Преди години опитът за синхронизиране на балканските исторически школи чрез предмета „Балканска история“ се провали бързо, защото националното усещане е много силно.

– Историята не е само знание за назубряне, а обучение в морал. Може ли изкуственият интелект да преподава морал?

– Знания може да даде, но не и морал. В модерните системи часът по история не е просто „зубрене“ на дати. Зад всяка цифра стои човешка съдба. Никакви сухи данни за Холокоста не могат да докоснат децата така, както личната история на Ане Франк или писмо на войник от фронта до съпругата му. Емоцията и преживяването са нашият най-силен коз. Видях го в музея в Ливърпул – там децата „пипаха“ историята чрез звуци и интерактивност, това е посоката.

– Как ще изглежда един час по история след 10 години?

– Надявам се, че учителят няма да бъде изключен от схемата. Представям си го като партньор и медиатор в една по-интуитивна и забавна среда. ИИ дава възможност за коренно реорганизиране на учебния час – създаване на интервюта с исторически личности, времеви линии и карти, което пести време и провокира въображението. Въпреки че зад иновациите често стоят икономически интереси, аз вярвам в хората-мечтатели, които искат да направят света по-съвършен. Най-важното е да останем човеци в условията на изкуствен интелект.