Чела съм такива истории. Всички от моето поколение са ги чели, защото бяха включени в задължителния план по литература още в основното училище. Съветският летец Мересиев, който остава без два крака, но с протези отново се качва на самолета и сваля немски изтребители. "Повест за истинския човек" на Борис Полевой. Другата книга е "Воля" на М.Ст. Горчивкин с главен герой Зарко Белев- момче, което остава без две китки, когато в ръцете му избухва играчка, заредена с взрив. Въпреки недъга, той успява да завърши техникум по керамика и да стане майстор. Финалът на тази книга е красивата ваза, с която момчето без две китки печели конкурс. Такива истории винаги впечатляват, но ги гледаш от разстояние, ако не си лично засегнат.
В случая жената, която в момента пише своята история на волята и силата, е само на метър от мен, оживено разговаря в един от артистичните магазинчета на пловдивския квартал Капана, смее се и споменава ампутираната си само преди два месеца ръка като нещо....от рода на нещата.
Случаят влезе в медиите като трудова злополука в Деня на християнското семейство миналата година, само с няколко реда. Замислих се тогава- една от поредните житейски неправди. Изминалият ноември беше белязан от прекалено много подобни истории, нещо като че ставаше във въздуха или горе в звездите, кой знае, но мнозина пострадаха. Съжалих тогава анонимната жена, поставих се на нейно място, казах си, че животът и оттук нататък няма да е никак лек, а може и да се пречупи.
Жената ще си остане анонимна, защото така пожела, но и тя, и разказът и са съвсем истински. Тя е млада, 46 годишна, симпатична, подвижна, жива.
" На десетия ден след инцидента, като се прибрах от болницата, натиснах мъжа си да ходим да пазаруваме за Коледа. Изтървала съм девет дни, не може така. И тръгнахме по магазините. Купихме украса, майка ми помогна да я сложа. Така че Коледата си беше съвсем наред- разказва тя."
Тя е машинен инженер с научни титли. Умее всичко да прави, майсторила е дизайнерски облекла, предмети. Работи в българска фирма на свои колеги от института. Произвеждат различни машинарии, а тя отговаря за качеството. Ако не сте влизали в модерен завод, имайте предвид, че процесът протича в почти лабораторни условия. Автоматът си работи сам, програмиран е, а нейната задача е да се следи процесът да върви по зададените етапи. На 21 ноември един детайл се размества, жената влиза да го коригира и в този момент иначе умният, но съвсем бездушен автомат, закача ръкавицата и. Оттам нататък следва сцена, достойна за филм на ужасите. Дясната и ръка е буквално изядена от автомата, лявата също е засегната.
" През цялото време запазих пълно хладнокръвие. Около мен пищяха ужасени. Аз им нареждах какво да направят, за да спрат машината, казах им къде е телефонът ми, за да се обадят, през цялото време ги ръководех. Извикаха линейка, но не я дочакахме, закараха ме с кола на фирмата в болницата. През цялото време бях в съзнание, не съм припадала. Имаше кръв, но не толкова, колкото би се очаквало- ръката ми някак се заклещи и това е изиграло роля на шина. Помня локвата кръв на пода- знаете ли, имаше някаква жестока красота в нея. Ампутираха ръката ми още в Спешното, нямаше как да се спаси. Кости стърчаха, сухожилия...Слава богу, ампутираха я под лакътната става, тя остана. Звучи страшно, но докато машината я дъвчеше, не усещах много силна болка, явно адреналинът подейства. Болеше, но не нетърпимо. Сега се появява фантомната болка. Ръката я няма, а боли. Но и с това ще се справя."
" Имах една две- нощи на самосъжаление. После си казах- или животът тебе, или ти него. Няма да се дам. Не съм изпадала в депресии, надявам се и да не изпадна. Семейството ми ме подкрепя, хората от фирмата са с мен на всяка стъпка. Когато завърша рехабилитацията, ще се върна на работа. Просто няма да се дам на това.
Имам чувството, че животът ме е подготвял отрано за тоя момент. Отгледа ме леля ми, която беше в инвалидна количка, цял живот от кръста надолу беше парализирана. А беше забележителен човек. Много четеше. Майка ми работеше, вечер се връщаше и започваше да се оплаква. И другите се връщаха и се оплакваха. Леля ми имаше страхотен дух. Един ден я попитах- всички ти се оплакват, а ти имаш най- голяма причина за това и никога не съм те чула, вместо това ги изслушваш и им съчувстваш. Леля ми се усмихна: " И какво ще стане, като се оплача? Ще ми се раздвижат краката и ще хукна по улиците ли? Няма смисъл." Сега съм благодарна, че пострада ръката ми, а не краката, така че мога да обикалям улиците, да се срещам с хора, да разговарям. Знам, че няма да мога да правя много неща, но ще измисля нещо друго. Най- неприятно ми стана, когато отидох да подавам документи в ТЕЛК и трябваше да се подпиша. Изведнъж аз- инженер с научни титли, се оказах в ролята на неграмотна. Трябва да се науча да пиша с лявата ръка и вече започнах, купих си тетрадки за първокласници и започнах с ченгелчетата. Първо пишех огледално, но лека-полека ще стане. В крайна сметка майка ми е левичар, но насила са я накарали да пише с дясната ръка, аз ще направя обратното. "
Изпратиха ме на психолог, насочиха ме и към групи на хора с подобни проблеми. Но нямам особено желание. Всичко е вътре в теб и инстинктивно знаеш как да постъпиш. Вярвам на вътрешното си чувство, а то ме кара да продължа както досега, без да поставям загубата във фокуса на нещата. Близките ми изживяха тежко инцидента. Майка ми побеля за една нощ изцяло. Синът ми, типичен тийнейджър, сега е мил и загрижен, непрекъснато ме пита искам ли да ми помогне за нещо, тревожи се. Пред мен се държи, но една приятелка каза, че ги е видяла у тях с нейния син двамата да си поплакват. Мъжът ми е много спокоен човек, такъв му е нравът, аз съм тази, която все надига глас и не стои на едно място. Всички са загрижени. Но пак казвам- или животът тебе, или ти живота. Продължавай си фразата както искаш. Няма да се дам. Няма да позволя това нещо да ми обърка живота, да обърка живота на близките ми. Аз два стола подредени един до друг, ако видя, отивам и ги размествам. Една приятелка ми вика- какво ли ти е пропорционално на тебе, че и две еднакви ръце да имаш...Ако си суетна, тогава...Дали съм суетна...Е, сега се връщам от козметичка да ми почисти веждите и от педикюр. Преди сама си ги правех. Всичко си правех сама. Но не мисля, че съм особено суетна. ".
Зима е, в дебелите якета ръката е потънала в ръкава и нищо не личи. Нещо в теб се надява да е лоша шега това, че дясната ръка под лакътя я има само във фантомната болка вечер. Но за нея това е животът. И го е подкарала в новата посока както си знае- без самосъжаление и без дори да се спре на острия завой. За нея книга може да се напише - и ще се чете, защото такива истории винаги вдъхновяват. Вместо книга- нейната изповед, накъсана с шеги и смях, жива и съвсем истинска.
После, като осмисляш чутото и видяното, си казваш- не може да е съвсем така. Не може да не страда, да няма черни мисли, да не и минава през ума, че животът и е свършил. Повечето хора с подобни тежки травми минават през това. Някои остават там. Тя обаче продължава.