Последния ми ден в Пирогов отлетя и вече няма да мога да се кича с титлата дезинфектор и оставам пак просто (или прост) юрист. Окачих маската и шлема, така да се каже. Малко повече от 2 месеца ми минаха в ежедневие, каквото по принцип не ми се случва. Физическа и гадна работа. Ясно е, че в болница не бях работил и не бих искал да работя пак. Почти 3 тона дезинфектант съм излял по тия коридори, стълбища, стаи, операционни, реанимации, мазета, морга и какво ли не. Не ми се разказват детайли, че май не беше толкова яко…

Така започва разказът във Фейсбук на Атанас Ганчев, който е посветил част от времето си, за да помогне в борбата с пандемията от COVID-19. Ето какво още си спомня мъжът от работата си като дезинфектор:

На 13-и март започна чудото, наречено извънредно положение. Помислих си няколко неща:
– Ще имам ужасно много време, защото няма никакъв шанс бизнеса ми да остане какъвто беше.
- Възможно е света да стане различен.
- Искам да направя каквото мога, за да помогна, защото на мен света досега си ми харесва.

Виктор Франкъл има една чудесна книга, в която припомня и обяснява тезата на Ницше, че когато човек има своето „защо“, той може да понесе почти всяко „как“. Аз съм щастлив късметлия и винаги съм имал много „защота“. Намирал съм си ги, стремял съм се към тях, случвали са ми се и съм успявал да намеря нови. Ама вирусът направи света различен и ми трябваше още едно „защо“. Намерих го в един пост на Асен Балтов, че Пирогов се нуждае от доброволци и на следващия ден бях там.

Суетата ми е най-тежкия грях, но винаги поне съм успявал да прозра през нея, че всичко, което аз знам, мога и имам не може да бъде само мое, а трябва да се споделя със средата и обществото, което ми е позволило да съм, какъвто съм. Да се погрижиш за другите, да върнеш обратно е висшата проява на идеята „заедно“, която е единствения начин да се борим с всичко, което живота ни сервира и не ни харесва. Защото май забравихме, че света изобщо не е задължително да е хубав и да е такъв зависи само от нас.

Затова и не се чудих, а приех да съм доброволец в Пирогов – за да помогна поне малко, да дам каквото мога, защото отдавна съм си научил урока и отказвам да бъда пасивна жертва на обстоятелствата.

Пирогов е чудно място. Сигурно и другите болници са така. Един организъм, който работи напук. Напук на липсите, напук на безумните политически решения, напук на реалността в която живеем. И работи само защото там има Хора. С малки заплати, но пък с много часове работа. С малки ресурси, но пък с огромни отговорности. С малки победи, но пък ежедневни. И с много загуби, с много отговорности, с много инат.

Не бях виждал умиращи хора, не бях пръскал трупове, не бях виждал болката.

„Котката“ на Шрьодингер винаги е била мисловен експеримент за мен, а сега стана „пациента в триажна зала“ на Шрьодингер и си беше злокобна реалност.

За мен Пирогов беше за кратко и даже приключение, ама там има толкова много хора, за които е ежедневна работа. И тия хора са страхотни. Не им ръкопляскайте вечер, а просто когато свърши цялата тази лудост с вируса не забравяйте колко са важни.

Благодаря им на всички тях, за това, че ни приеха като част от екипа и направиха работата ни там възможно най-приятна. И че ги има.

Благодаря и на всички други дезинфектори. Милиарди вируси убихме, тонове пот изляхме. Железни! Евала!

Сега ми остава да отида на един санаториум, че пластмасовата 20 килограмова машина остави доста спомени в гърба ми и после да си купя едно лозе, че тая школовка в пръскането да не отиде зян.

И не ми се връща в Пирогов, така че моля ви не слушайте всички, които обясняват как вируса бил измама и всякакви подобни, не искам наесен пак да има извънредно положение и да трябва да махам гащи из болничните коридори. Съгласен съм за две седмици карантина най-много и то през зимата.

И още две неща – мислете за планетата, че през тия два месеца пръсках на температура от минус 10 и половин метър сняг, та до плюс 33 градуса. Това за два месеца, ми не е нормално баси.

И финала, дето много се чудих дали да го включа, ама нали вече уточних кой ми е най-големия грях.

Оказа се, че дезинфектирането в Пирогов хич не е само за доброволческа дейност, защото просто беше наистина много. Съответно ни плащаха за това.
За всичката тая мъка съм получил към 2200 лева чисто. Никога не съм изкарвал толкова трудно пари! Обаче ми е неудобно да ги получа и съответно са заминали по следния начин:
1000 лева на SOS Детски селища България, защото вярвам, че децата са най-важни;
500 лева на приюта на отец Иван в Нови Хан, защото доброто трябва да се случва - http://svetinikolai.org/;
500 лева на УМБАЛСМ "Н. И. Пирогов", защото освен помощ, имат нужда и от ресурс;
200 лева на Animal Rescue Sofia, защото животните са страхотни и трябва да се грижим за тях;

Това са моите дарения за времето на тази криза. За пръв път за малко да не се почувствам като фарисей дарявайки, защото съм понесъл финансов удар от кризата и за пръв път дарявам от моето нямане, а не от моя излишък, ама ето че суетата не ми позволи. Не смея да съм горд.

Туй то. Няколко месеца, които вероятно няма да забравя и които май не искам да ми се случват пак. Поне не през лятото. Айде!