119 години стават днес от рождението на писателя Емилиян Станев.

Той е роден на 28 февруари 1907 година в Търново. Умира на 15 март 1979 в София. Истинското му име е Никола Стоянов Станев.

Дебютира с разказа „Срещу Великден“ (библ. „Книга на книгите“, 1931). Сътрудничи на сп. „Златорог“, „Изкуство и критика“, „Българска мисъл“, „Кооперативна защита“, „Ловец“, „Завети“ и др. и на в. „Литературен глас“, „Вестник на жената“, „Литературни новини“, „Дъга“ и др.; след 1944 – на основните периодични издания.

Емилиян Станев е един от класиците в българската проза, новатор в жанровете на философския и историческия роман, анималистичната проза и социалната белетристика. Произведенията му са белязани с дълбок вътрешен драматизъм и осмислят битието като низ от конфликтни ситуации, поставящи човека всеки миг пред морален избор. Следвайки диалогичните принципи в прозата на Достоевски, фокусира сблъсъка между доброто и злото, но и проблематичността на отговора какво е добро и какво – зло; осмислянето на човека като осъден да преживява в себе си раздвоението между нравствената мяра и бесовете на страстта; противоречията между социалното и моралното, между тленното и вечното; сковаващата мощ на социума и постигането на духовна свобода като единствената смислена алтернатива; конфликта между личността и историята; търсенето на траен смисъл и трансцендентална перспектива като трагичен императив в човешкия живот, но и като единствено възможната възвисяваща го духовна енергия; историческите и религиозните конфликти, обусловили националната ни съдба; отчуждението на човека от природното и естественото като следствие от цивилизацията и техническия прогрес. За Станев няма лесни и еднозначни решения, няма линейна последователност от причини и следствия, няма авторитети, които да не могат да бъдат оспорени и подложени на съмнение. За него смисълът на творчеството е да се постигне многопластова и поливалентна картина на битието, видяно от различни гледни точки, различими преди всичко от моралната мяра, с която се възприемат човешките отношения.
Развитието му като писател търпи определена жанрова еволюция – от късия разказ през повестта към широкото епично платно на „Иван Кондарев“ и до сгъстената, съсредоточена върху трансцеденталното философска проза. В творческата му биография тематично могат да бъдат обособени няколко смислови ядра.

Станев е сред най-добрите анималисти в българската проза – неговите ранни анималистични разкази проблематизират мястото на човека в околния свят и неговото отношение към природата и същевременно универсализират и извисяват ценностно самото понятие за природното, дивото и атавистичното. Паралелно с анималистичните разкази той започва писателската си кариера и с разкази за малкия човек, смазан от житейските обстоятелства и превърнат в тяхна марионетка, лишен от воля за промяна и следващ едно сиво, жалко ежедневие, което обезсмисля неговия живот. Героите от първата му книга, „Примамливи блясъци“ (1938), най-често провинциални еснафи, лишени от въображение и воля за живот, са обрисувани дистанцирано и безпощадно – и като жертви на самите себе си, на собствения си егоизъм, малодушие и безверие, и като жертви на една изгубила ценностните си критерии обществена действителност; жертви на баналността, произведена от собственото им общо живеене.

Един от върховете в прозата му – и изобщо в българската проза – е новелата „Крадецът на праскови“, в която се сблъскват любовта, пренебрегнала всички норми и условности, и ограниченият, догматично скован социум, който прави тази любов невъзможна и предпоставя нейната гибелна развръзка.

Писан цели 14 г., романът „Иван Кондарев“ се превръща в събитие още при излизането си (1958) и поражда спорове, които не са стихнали и до днес. Причината е неканоничното, диалогично и реализирано чрез конфликтни гледни точки епическо пресъздаване на един емблематичен за социализма, героизиран многократно исторически период – Септемврийското въстание от 1923 г. Историята е осмислена не само като продукт на социални необходимости, но и като сблъсък на личностни представи и съдбовни избори, които могат да бъдат оценявани единствено по устойчивостта на техните морални критерии. Никой от героите не е пощаден, нито въздигнат за сметка на другите – включително и Иван Кондарев, чийто образ въпреки многото тенденциозни критически тълкувания ясно показва утопичната визия, схоластичната природа и приоритета на идеологическата целесъобразност над моралните ценности у типичния за това време български комунист.

Повестите „Легенда за Сибин, преславския княз“ и „Тихик и Назарий“ и романът „Антихрист“ образуват своеобразна трилогия, която се стреми да осмисли както историческите колизии, предопределили националната ни съдба, така и конфликтите между индивида и общността – и скритите под тях страсти на духовните търсения в стара България, богоборчеството и боготърсачеството, стимулирани от импулса на човека да осмисля битието си не само в реални и прагматични, но и в трансцедентални и мистични категории. Исторически по тематика и свързани с един граничен период от българската история, те недвусмислено са философски творби.

Особен акцент в творчеството на Станев поставят някои късни разкази като „Вълкът“, „Язовецът“ и преди всичко „Скот Рейнолдс и непостижимото“, в които писателят изразява скепсиса си относно бъдещето на съвременния свят, който в своя тесногръд рационализъм и стремеж към овладяване на природата подготвя собствената си гибел.

В далеч по-символен и универсален план същия конфликт е развит в последната му недовършена творба „Насън и наяве“, разиграваща драмата между учения Артър Вагнер и неговото многопластово, сатанинско алтер его – Черния.

Специфичен дял от творчеството на Емилиян Станев съставляват приказките и разказите за деца, които той пише и издава през целия си живот. Основните негови творби са превеждани многократно – на повече от 20 езика.

Автор- Едвин Сугарев

94 години стават днес от рождението на големия български актьор Джоко Росич.

Джоко Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в Крупан, Кралство Югославия. Майката му е българка, а баща му – сърбин. През 1951 г. емигрира в България по политически причини.

Той завършва икономика във ВИИ „Карл Маркс“ и школа по радиожурналистика в София, след което работи 17 години като журналист в БНР, актьор в СИФ.
Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Понякога е наричан „легендарният каубой“. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен.

Джоко се жени два пъти. Първи брак – със Занка Александрова, втори брак – с Лиляна Лазарова.

Едни от най-известните филми, в които е участвал, са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и др.

През февруари 2010 година получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино.

На 21 февруари 2014 г. Джоко Росич умира от рак в болница „Лозенец“, дни преди да навърши 82 години.