Двама забележителни българи са родени на днешния 27 октомври в различни години и отдавна не са сред живите.

Това са Александър Стоянов Теодоров-Балан и Кръстьо Пастухов.

Александър Стоянов Теодоров-Балан е български езиковед, литературен историк и библиограф, действителен член на Българската академия на науките. Той е първият ректор на Софийския университет.

Балан е роден на 27 октомври 1859 г. в село Кубей, Бесарабия, днес в Украйна, в семейството на българи преселници от Сливенския край по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 г., които първоначално живеят в Болград, а по-късно – и в Кубей. Неговият баща, Стоян Мартинов Балан, е от голям род, занимавал се с манифактурна търговия, като фамилията „Балан“ дошла от прякора „бял“ по плът, ставайки Балан. Майка му Мария Балан, по рождение Грекова, е сестра на политика Димитър Греков.

Братята на Александър Балан стават също видни личности, участвали в изграждането на следосвобожденска България: генерал Георги Тодоров, юриста и кмет на София Мартин Т(е)одоров, проф. Атанас Теодоров и инж. Михаил Балански.

След завършването на Болградската гимназия. Балан следва последователно в Прага и Лайпциг, завършва славянска филология в Прага с докторат за труда „За звука ь в новобългарския език“. През 1884 г. се установява в София и 4 години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (днешния Софийски университет „Св. Климент Охридски“). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература. Балан дава отговор на тезата, публикувана в книгата на Кръсте Мисирков от 1903 г. „За македонцките работи“. Опирайки се на диалектичната карта на проф. Цонев и на своите лингвистични изследвания, акад. Балан представя неопровержими доказателства за българския характер на населението в Македония, като подлага на унищожителна критика тезите на Мисирков.

Проф. Балан е първият ректор на университета, избран на 29 януари 1889 г. и няколко пъти след това преизбиран на същия пост (1896 – 1897, 1902 – 1903), а също така и за декан на Историко-филологическия факултет (1899 – 1900, 1904 – 1905).

В края на XIX век и началото на XX век Балан е главен деловодител и деловодител на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). От 1939 г. е почетен доктор на Софийския университет и действителен член на БАН.

От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия.

През 1909 г. Балан е инициатор за основаването на организацията Българска матица в Цариград, делегат е на нейния Пръв събор и е редактор на органа ѝ „Летоструй“.

Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. „Български турист“.

Александър Балан доживява почти 100-годишна възраст и умира на 12 февруари 1959 г. в София.

Синовете му – Милко, Владимир и Станислав, имат тежка, но достойна съдба. Милко е професор по рентгенология и анатомия. Владимир Балан е летец и авиоинженер, директор на „Луфтханза“ за България. По време на Втората световна война е мобилизиран в Скопие, а след 9 септември 1944 г. изчезва завинаги. Балан понася мъжки загубата на петото си дете. Третият му син, Станислав Балан, юрист, секретар на цар Борис III, е съден от Първи върховен състав на т.нар. Народен съд по делото срещу регентите, министрите и царските съветници. Бащата се обръща с молба към Трайчо Костов, за чийто живот Станислав е ходатайствал пред царя през 1942 г. (процес срещу ЦК на БРП). Станислав Балан е осъден не на смърт, а на доживотен строг тъмничен затвор. След като излежава част от наказанието е освободен и остава до смъртта на академика негов секретар, подготвяйки трудовете му за печат. Внучката на Александър Теодоров-Балан, дъщеря на сина му Владимир – Маргарита Балан, с юридическо образование, е лишена от правото да упражнява професията си и става „домакин“ в Института по езикознание при БАН.

Кръстьо Иванов Пастухов е български политик, един от водачите на Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти) 

Той е министър на вътрешните работи и народното здраве през 1919 г. Като един от лидерите на опозицията след Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. и Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Пастухов на 2 пъти е изпращан в затвора, където умира през 1949 г.

Политикът Кръстьо Пастухов е дядо на съвременния журналист, писател и поет Кръстю Ивайлов Пастухов (1941-2017).

Кръстьо Пастухов е роден на 27 октомври (15 октомври стар стил) 1874 в Севлиево. През 1895 завършва право в Софийския университет, а през 1897-1898 специализира в Германия. След завръщането си в България е адвокат във Враца, а от 1923 – в София. Той се включва и в организирането на Българската работническа социалдемократическа партия, като от 1909 е член на нейния Централен комитет, а от 1911 до 1927 е народен представител. След Солунското примирие участва като вътрешен министър в широката коалиция, начело с Теодор Теодоров (1919).

През 1935, след Деветнадесетомайския преврат, Пастухов публикува отворено писмо до цар Борис III, призоваващо за възстановяване на Търновската конституция, след което е интерниран за известно време на остров Света Анастасия. През следващата година е сред основателите на опозиционната Петорка.^[2] Той се противопоставя и на образуването на прокомунистическия Отечествен фронт. През август 1944 е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, съдържащ искания за промяна на външнополитическия курс и възстановяване на конституцията. След Деветосептемврийския преврат през 1944 отказва да сътрудничи на просъветското правителство и след разцепването на БРСДП (ш.с.) през 1945 влиза в ръководството на опозиционната Българска работническа социалдемократическа партия (обединена). Обявява се против започнатата Културна автономия на Пиринска Македония“.

През февруари 1946 година Кръстьо Пастухов публикува във вестник „Свободен народ“ острите статии „Нашата войска“ и „Не ме изкушавайте, лицемери“ - в тях той критикува реч на Георги Димитров, произнесена при клетвата на юнкерите от Военното училище на 19 февруари, в която Димитров открито се обявява за поставяне на армията под контрола на комунистите. Между двамата има личен конфликт, датиращ още от стачките през 1919 година. Ден след публикуването на втората статия Пастухов е арестуван и обвинен по Наредба-законът за защита на народната власт. На 27 юни е осъден на 5 години затвор, присъдата е потвърдена от Върховния касационен съд на 23 октомври.

Присъдата на Върховния касационен съд е обявена дни преди изборите от 27 октомври 1946 година, като Пастухов е лишен от граждански и политически права, за да не може да участва в избора срещу комунистическия лидер Георги Димитров – въпреки това той получава 18 хиляди гласа.

Кръстьо Пастухов умира на 25 август 1949 година в Сливенския затвор, удушен по заповед на властите от криминален рецидивист, по непотвърдени сведения на име Антон Попантонов. Според висшия офицер от Държавна сигурност Стефан Богданов нареждането за убийството му е дадена лично от Георги Димитров.