Двама ярки възрожденци и творци са напуснали този свят на днешната дата 27 март. Това са Добри Чинтулов и Добри Войников.

Добри Петров Чинтулов (1822 – 1886) е български поет, композитор и педагог. Той човекът, чието име носят много български училища и улици, е една от светлите фигури на Възраждането ни.

От малък е любознателен и се записва в местното гръцко училище. Там обаче остава до 13-годишна възраст, когато е принуден да помага за издръжката на семейството. В Сливен, наричан „Градът на 100-те войводи“, Добри изгражда своите патриотични възгледи. Живее с родителите си до навършването на 16г. Баща му – обикновен занаятчия тепавичар, е много беден, така че 16-годишният Чинтулов сам се упътва за Търново. Там учи и работи в продължение на 6 месеца. През 1839г младият възрожденец отново е на път – към Влашко и столицата Букурещ. В чужбина Добри се хваща здраво за учебниците и продължава образованието си. Остава в Румъния до 1840г, когато решава да последва съвета на възрожденеца Захарий Княжески и поема към град Одеса в Русия. По това време Петербург предприема нова политика във връзка с Източния въпрос и на българите са отпускани стипендии за образование.

Добри Чинтулов умира на 27 март 1886г в Сливен.

Зад гърба си оставя едно не толкова голямо литературно наследство, сред което обаче се открояват някои изключителни творби. Малко хора знаят, че именно сливенският възрожденец е човекът, написал текстовете на велики песни като „Вятър ечи, Балкан стене“,“Къде си, вярна ти любов народна“ и „Стани, стани, юнак балкански“. Въздействието на тези песни е огромно за революционизирането на българската младеж и за общия патриотичен и борчески подем на народа.

На днешния 27 март  през далечната 1878 година умира и Добри Войников - български възрожденски учител, драматург, общественик и журналист, музикален и театрален деец. Той е основоположник на българския театър, първият български режисьор и автор на театрални пиеси. Най-известна сред тях е „Криворазбраната цивилизация“ от 1871 г., смятана за най-добрата българска комедия до началото на 20 век.

Добри Войников е роден на 22 ноември (10 ноември стар стил) 1833 година в Шумен в семейството на поп Васил Войников.Първоначално учи в родния си град при Сава Филаретов, Иван Богоров и Сава Доброплодни. Учи цигулка при унгарския емигрант Михай Шафран. Свири на флейта, китара и малко на пиано. От 1851 г. участва като цигулар в първия български оркестър, който е основан от Михай Шафран. Завършва френския колеж „Сен Беноа“ в Цариград (1856 – 1858). През целия си живот е учител – отначало в Шумен (1858 – 1864), където започва обществено-политическата си дейност като организатор на т.нар. „млади“ в черковната борба и като читалищен деец. Въвежда като учебни предмети на българска история и нотно пеене. Автор е на учебници по българска история, българска граматика и словесност, една христоматия, а през 1859 г. съставя ученически хор, изпълняващ двугласни, тригласни и четиригласни светски и духовни песни. Съставя и ръководи оркестър от 14 – 15 ученици и преподава частни уроци по цигулка, флейта и китара. След напускането на Шафран на Шумен през 1861 г., Войников поема ръководството на оркестъра. Принуден да емигрира в Румъния, учителства в Браила (1864 – 1870) и в Гюргево (1871 – 1873).

През 1860 г. Добри Войников издава „Сборник от разни съчинения“, антология на френската литература, която предизвиква полемики в печата между франкофили и русофили. По-късно публикува „Кратка българска история“ (1861) и „Ръководство за словесност“ (1874), която е сочена за един от най-добрите образци на българската литературна теория от 1870-те години.

През зимата на 1865 г. Войников организира в Браила българска любителска театрална група с оркестър. Пише драми и комедии, както и музика за тях. Директор е на първоначалното българско училище в града, което успява да издигне в класно. В периода 1867 – 1870 г. издава вестник „Дунавска зора“. През 1869 г. става един от учредителите на Българското книжовно дружество (днешната Българска академия на науките). От 1870 до 1876 г. продължава театралната си дейност в Букурещ, Гюргево и Шумен, където се връща през 1874 г., след като приема руско поданство.

По време на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) става управител на сиропиталище в Търново, където на 27 март 1878 година умира от тиф. Гробът му се намира в парк „Дружба“ във Велико Търново до гроба на Колю Фичето.