Двама големи български творци са напуснали този свят на 17 декември.

Единият е проф. Андрей Николов Староселски - скулптор, работил в Италия и България.

Роден е на 29 април 1878 г. във Враца в бедно семейство на обущар. Талантът му е забелязан отрано. Учи в първия випуск на новосъздаденото в столицата Държавно рисувателно училище (1896 г.), където е сред първите 40 приети студенти. Преподавателят му Борис Шатц препоръчва Андрей да бъде изпратен да учи с държавна стипендия в Париж. Там той веднага се записва в ателието на известния скулптор Антоан Мерсие. Така българинът се оказва в кръга на най-изявените европейски творци.

В началото на Първата световна война Николов е командирован от Министерството на културата в Рим, където заминава със семейството си. От 1915 до 1926 г. Андрей Николов редовно излага творбите си в Годишната римска изложба, през 1922 г. е избран за член на журито на изложбата, а по-късно и за представител на художниците-чужденци в управителния съвет на Международната асоциация на художниците в Рим.

През 1919 г., на връщане от Франция след подписването на Ньойския договор, Александър Стамболийски посещава Андрей Николов в Рим. Впечатлен от работата му, Стамболийски го приканва да се завърне в България. „Ще дойдеш в София, ще направим статуи и бюстове на всички наши заслужили хора, от Възраждането до днешно време“ – увещава го Стамболийски. През 1921 – 1922 г. Николов извайва бюст на Стамболийски. Сред приятелите и хората, с които общува в този период са известният италиански скулптор Сарторио, писателят Франческо Сапори, Жорж Нурижан, скулпторът Арнолдо Дзоки. Чести гости са му и Александър Балабанов, Райко Алексиев, Маждраков. През 1927 г. Николов се завръща в родината си.

Преподавател в Художествената академия в София от 1931 до 1940 г., където оказва влияние на много от студентите. До голяма степен негова е заслугата българската скулптура да получи европейско признание.

Умира на 17 декември 1959 година в София.

Личният му архив се съхранява във фонд 680К в Централен държавен архив. Той се състои от 572 архивни единици от периода 1885 – 1960 г.

Многобройно и разнообразно е скулптурното наследство на Андрей Николов – сред най-известните му творби са „Торс“, „Дух и материя“, „Майчина целувка“, „Майчина гръд“, портретните бюстове на Иван Мърквичка, Александър Балабанов, Александър Стамболийски, Стоян Михайловски, Кирил Христов, цар Борис ІІІ, Яна Язова и др. Андрей Николов изгражда своеобразен „пантеон“, като моделира бюст-паметниците на Любен Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови в Борисовата градина. Негов е полегналият бронзов лъв пред Паметника на незнайния воин в София.

С цялостното си творчество Андрей Николов хвърля мост между европейската скулптурна традиция (в духа на Роден) и българската модерна скулптура на ХХ век. Европеец от голям мащаб, който с живота и творчеството си приближава България към сърцето на Европа.

Вторият е Георги Спасов Хаджигеоргиев, по-известен с презимето си Георги Спасов. Той е български композитор, автор на солови, хорови и детски песни. Заедно с Добри Христов е родоначалник на българския романс. Автор е на популярната детска песен „Родина“ (по-известна като „Високи сини планини“) по текст на Младен Исаев.

Роден е на 13 ноември 1891 година в Лом в семейството на търговец. Завършва гимназия през 1910 година и работи известно време като учител. През 1911 година заминава за Прага, където учи в Пиводовата певческа школа. През 1921 година със спомоществувателството на свои съграждани заминава за Виенската консерватория, където следва хармония и контрапункт.

След завръщането си в България през 1923 година Спасов става артист в трупата на Народната опера. През същата година започва да пише музиката за солови и хорови песни. Успоредно с това ръководи един църковен хор и хора на Военното училище. В този период се сближава с маестро Георги Атанасов. Композираните от Спасов през 1920-те години песни са вдъхновени от народния бит и с подчертано любовно съдържание.

През 1928 година Спасов е принуден да напусне операта и да започне работа в Българската народна банка. През 1930-те години той рядко намира време за композиране, а песните му са предимно по-бавни и меланхолични. Завръща се към призванието си едва след пенсионирането си през 1947 година. Тогава издава сборника си „Бисерни зрънца“, съдържащ 50 детски песни. През последните години от живота си композира и няколко военни песни.

Умира на 17 декември 1953 година в София.