Първата световна война, наричана още Голямата война заради невиждания дотогава мащаб и броя на човешките жертви, нанася тежки материални и психологически поражения на европейските общества. Особено тежки са последиците за победените държави, сред които е и България.

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньой сюр Сен е подписан Ньойският мирен договор, с който на страната са наложени тежки териториални, икономически и военни ограничения. България губи Западна Тракия и Западните покрайнини, а Южна Добруджа, загубена още през 1913 г., остава в пределите на Румъния. Териториалните загуби по Ньойския договор възлизат на около 11 хиляди квадратни километра. Страната е задължена да изплати репарации в размер на 2 милиарда и 250 милиона златни франка, да предаде добитък и ежегодно да доставя въглища на Кралството на сърби, хървати и словенци. Българската армия е ограничена до 20 хиляди души и трябва да бъде изградена на доброволен принцип.

Но най-тежкото поражение не е само териториалното и материалното. С Ньойския договор рухва националният идеал за обединение на всички българи в пределите на една държава. В рамките на едва шест години България участва в три войни, две от които завършват с национални катастрофи. Обществото е изтощено и деморализирано, политическата обстановка е нестабилна, а абдикацията на цар Фердинанд и последвалите сътресения задълбочават кризата.

Именно в тази атмосфера на национално разочарование и духовна несигурност правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, насочва вниманието си към възпитателната сила на българското историческо наследство. По инициатива на министъра на народното просвещение Стоян Омарчевски държавата предприема стъпки за утвърждаване на делото на възрожденските писатели, просветители, книжовници и революционери като нравствен пример за младото поколение.

В Окръжно № 17743 от 28 юли 1922 г. Омарчевски ясно формулира целта на инициативата:

„За да се възбуди, следователно, у нашата учаща се младеж и изобщо в младите наши поколения здрав, дълбок, смислен интерес към дейците на нашето минало, към просветните, политическите и културни дейци на нашия национален живот [...] Министерството на народното просвещение определя деня 1 ноември, деня на св. Йоана Рилски за празник на българските будители, за празник, да го наречем, на големите българи [...]“

На 13 декември 1922 г. Народното събрание приема закон, с който 1 ноември е обявен за всенароден празник на заслужилите българи. От 1923 г. Денят на народните будители се утвърждава като общонационално честване.

С обявяването на празника държавата не просто отдава почит на заслужилите личности от българското минало, а поставя техния живот и дело в основата на едно целенасочено духовно възпитание. В годините след националната катастрофа образите на будителите трябва да напомнят на младите поколения, че силата на един народ не се измерва единствено с неговите граници и военни победи, а и със съхранените духовни ценности, паметта и стремежа към знание.

Защото може да бъде загубена територия, може да бъде ограничена армия, може да бъде наложена тежка разруха, но докато един народ помни своите будители, той не е загубил най-важното – духовната сила да продължи напред.

Автор: Рамис Мюмюн

Рамис Мюмюн е възпитаник на Пловдивския университет и автор на книгата "История на международните отношения".