Христо Владимиров Явашев, известен като Кристо, е американски скулптор, художник и авангардист от български произход.

Днес стават 88 години от рождението му.

Прославя се заедно със съпругата си Жан-Клод дьо Гийебон с оригиналните си пространствени художествени инсталации, опаковащи с плат различни предмети – от пишеща машина и телефон до цели сгради, острови и дори крайбрежие. Негови работи са опаковането на сградата на Райхстага в Берлин и на Пон Ньоф – най-стария мост в Париж, опъването на 38-километрови платнени завеси в Калифорния и разполагането на платнени портали в Сентръл парк в Ню Йорк.

Роден е в Габрово на 13 юни 1935 г. По бащина линия дядо му е от стар разградски род – академик Анани Явашов, открил руините на древния римски град Абритус, а баба му Антонина Трунечекова е чехкиня (сестра на художника Вацлав Трунечек). Баща му Владимир Явашев е роден във Варна, дипломира се като инженер във Виена. Леля му Дора Явашева е съпруга на видния български политик Иван Багрянов.

Майка му Цвета Димитрова е родом от Солун, дъщеря на голям македонски търговец, убит, чието семейство успява да избяга в България през 1913 г. По-късно тя работи като секретарка в Художествената академия, а през 1930 г. се запознава в Габрово с инж. Явашев и стават семейство. Често приятелите ѝ: художници, скулптури, писатели и артисти, им гостуват в Габрово, а когато започват бомбардировките над София, тя кани много от тях да живеят в дома им.

Христо има 2 братя – по-големия Анани Явашев, станал известен актьор, и по-малкия Стефан Явашев, инженер, дългогодишен директор на химическото соц-предприятие „Верила“ и изобретател на перилния препарат „Веро”. Владимир Явашев, син на Анани, през последните 30 години е в екипа на Кристо, който преди смъртта си му поверява реализацията на недовършения проект – обвиването на Триумфалната арка в Париж.

В онези години се прави семеен театър (в който участват с приятели), самиздат списание „Български театър“, Христо е в кръжок по рисуване, взима уроци по живопис и скулптура. По-късно разказва, че рисувал непрекъснато и всичко, разглеждал книгите на големите майстори и нямало за него по-интересно нещо и в училището, и в гимназията.

В Габрово баща му има текстилна фабрика – „Химия и индустрия“, която през 1947 г. е национализирана, както и семейният дом. Бащата е обвинен, че е „саботьор“, унищожил социалистическа продукция (всъщност пиян работник неправилно обработил и похабил няколко топа плат), осъден и изпратен в затвор. Освободен е през 1950 г. и семейството напуска Габрово, преселва се в Пловдив.

След като завършва средното си образование в Пловдив, Христо Явашев от 1952 година следва в Художествената академия (тогава ВИИИ „Н. Павлович“) в София. „Обучението там беше базирано на модела от 19 век“, казва той по-късно. През 1956 г. емигрира. В писмо до брат си обяснява причините, довели до решението му:

Повече не издържам. Няма никакъв смисъл да се срещам с хора, които цели четири години (в Художествената академия в София, б.ред.) така и не ме разбраха; хора-егоисти, които ме унижават и си въобразяват, че само те разбират от изкуство. Изкуство, което е долна лъжа и цинична безсмислица – това изобщо не може да бъде никакво изкуство. Аз съм художник и искам да правя изкуство, което в България се оказа невъзможно.

Първоначално Христо отива в Прага, Чехословакия (септември 1956 г.) при роднини. След нахлуването на съветските войски в Унгария той успява да избяга нелегално в Австрия и става политически бежанец. И в Прага, и във Виена работи какво ли не – мие чинии, почиства автомобили, има успехи като портретист („имах дарба в изобразяването на деца и жени“). Заминава за Женева, а през 1958 г. пристига в Париж.

В Париж, правейки портрет на съпругата на генерал дьо Гийебон, се запознава с дъщеря ѝ. Това е бъдещата му съпруга Жан-Клод дьо Гийебон (Jeanne-Claude Denat de Guillebon), с която по съвпадение са родени в един и същи ден и която започва да работи с него. „Аз правя това, защото обичам Христо. Ако той беше зъболекар, щях да се занимавам със зъболекарство“ е едно прочуто нейно изказване. Имат син, Сирил.

В досието на Христо, водено от българската Държавна сигурност, след неговото бягство е записано: „Няма да бъде завеждано съдебно дело, защото не притежава никакви материални ценности в страната“. В продължение на десетилетия контактите му с близките са възпрепятствани – цели 27 години не е разрешено на братята да се срещнат, на Христо не го пускат в България, когато майка му умира, да види баща си, затова Жан-Клод идва сама в България да го види вместо него, посещава и любимите му места (1982 г.).

През годините в България много се спекулира на тема защо Христо не говори на български. На пресконференция в Ню Йорк, когато френски журналист задава въпрос на френски към Жан-Клод, Христо заявява: „Аз съм българин, Жан-Клод е французойка, но Ню Йорк е нашето място и ние сме взели решение да говорим само на английски, което е широко известно, и няма да отговаряме на родните си езици“. Друг журналист споделя, че когато го заговорил на български, Кристо го прекъснал с думите, че не е редно, тъй като Жан-Клод не разбира този език и ще е неудобно, ако ги чуе. Същевременно при работа с българи по проекти той говори на родния им език.

Жан-Клод умира от мозъчен кръвоизлив на 18 ноември 2009 г.

Христо Явашев почива на 31 май 2020 г. в дома си в Ню Йорк.

Кристо и Жан-Клод използват като художествен похват опаковането на предмети – от пишеща машина и телефон до мостове и цели сгради: Кунстхал (Берн, 1968), Музея за съвременно изкуство (Чикаго, 1969), Пон Ньоф (Париж, 1985), Райхстага (Берлин, 1995) и др. Но много техни произведения не са свързани с опаковането, например Желязната завеса (1962), Завеса в долината (1972), Бягащата ограда (1976), Обградените острови (1983), Чадърите (1991), Портите (2005), Плаващите кейове (2016) и др. Както отбелязват в своя сайт, общото и най-съществено за творбите им е използването на плат, тъкан, текстил – на крехки, сетивни и временни материали, които предават временния характер на произведенията на изкуството.

Кристо и Жан-Клод асоциират краткото съществуване на своите творби с нежността и любовта, които човешките същества изпитват към всичко временно, нетрайно – каквото е и детството, и самият живот, и искат да предадат тези чувства към творбите си като допълнително естетическо качество. „Фактът, че работата не остава, създава спешност да я видим. Например, ако някой каже: „О, погледни вдясно, има дъга“, човек никога не би отговорил: „Ще я погледна утре“. Някои характеризират изкуството им като Environmental Art, изкуство на средата. Всички творби съществуват ограничено време и е невъзможно да бъдат запазени – с което са сродни с „пърформанс артс“.

Творците не смятат, че скриват предмета от света – напротив, разкриват го в различни измерения. Неговите контури все още са там, самият предмет – също, но начинът, по който той се възприема, е различен. Творбите им са способни да „разкриват, като скриват“ паметниците (Франк Ристер).