Вижте повече за спектакъла:

“Всички ние излязохме от ръкава на Гоголевия шинел" - признава Достоевски. Поколения руски, европейски, световни писатели се прекланят пред странното, мистично, пораждащо чудовища, но и светли светове го-голево въображение. Лудост и гениалност съжителстват на един ръб... По този опасен ръб ходи и нашето време. И акуратно вписва в своя интимен дневник безумие и просветление, жестокост и милосърдие, гибел и живот, добро и зло, война и мир...Може би някъде, някога, след нас, някой ще затвори последната страница на този безумен ръкопис?Дотогава от ръкава на гоголевия шинел ще извира човеколюбие, трескаво и самотно, болезнено и отчаяно. Но неизтребимо.

Сия Папазова

 

Преди повече от двайсетина години бях преподавател по актьорско майсторство в Театралния департамент на Нов Български Университет. Тогава една от студентките, Антоанета Петрова предложи за своя дипломна работа откъс от гоголевия “Дневникът на един луд”. Беше получила от самия Наум Шопов текста на драматизацията на повестта направена от французите Силви Люно и Роже Коджио. Държахме в ръцете си варианта на едно от най-славните театрални превъплъщения на Наум от 1966 под режисурата на Крикор Азарян играно в Театър 199. През 1977 Шопов прави нов спектакъл по “Дневникът”. Този спектакъл помня от годините на театралното си влюбване. Помислих си, колко е хубаво някакви текстове да пронизват времето и да се предават от ръка на ръка, едва ли не като апокриф. Това добре, но защо едно момиче иска да се потопи в този, така или иначе, мъжки текст? Кое да бъде отправната ни точка, как да докажем, че това е възможно? В процеса на това педагогическо упражнение изкристализира идеята за чиновника като особен вид зеленчук, лишен от пол, смазан от една машина, която отнема естествения копнеж за човешка близост и любов. Благодарение на отворените си сетива, вродена вътрешна пластичност и фанатично трудолюбие, Антоанета Петрова постигна ярка, вълнуваща интерпретация на прословутия “малък” гоголев човек.

 

Казахме си, че ако след време някой театър ни повярва, можем да доведем този студентски опит до пълнокръвен професионален моноспектакъл. Варненският театър ни протегна ръка и през 1995 “Дневникът” откри новосъздадената сцена “Сутерен”. Това си е направо в миналия век!

 

Последваха участия в редица фестивали у нас и в чужбина, не закъсняха и актьорските награди за Антоанета – Варна, Благоевград, международният фестивал на моноспектаклите “Аз” проведен в Минск, Беларус.

Защо решихме, че можем да ви го представим сега, след толкова години? Защото “малкият човек” продължава опитите си да разкъса ципата на своето подтиснато его и може да полудее във всяка възраст.

Валентин Ганев