Пет дни след  изборната победа, донесла пълно парламентарно мнозинство  на „Прогресивна България“,  от партията пазят пълно мълчание. Няма пресконференция, няма ясен политически тон, няма опит да се рамкират очакванията. Самият Радев не е направил съществен коментар след изборната нощ. Единствено бъдещият депутат Иван Демерджиев обикаля студията и говори от името на формацията, предимно за модела "Сарафов".

Това мълчание едва ли е комуникационен пропуск. По време на предизборната кампания установихме, че Румен Радев има добри съветници , които го предпазват от сериозни грешки. Мълчанието  изглежда по-скоро като съзнателна стратегия.

Възможни са няколко обяснения. Едното е, че Радев се кани да управлява „по президентски“ – със спорадични изявления без право на въпроси,  без отчет и без влизане в конкретика. Другото, по-вероятно, е че самият той добре разбира колко разнородни – и често взаимно изключващи се – са очакванията към него. И че всяко по-ясно позициониране ще разочарова значителна част от собствените му избиратели. Радев доказа на практика, че мълчанието е злато, но все пак това върши работа само по време на предизборна кампания. Сега обществото очаква ясни и конкретни отговори от победителя.

Истината е, че кампанията му беше изградена именно върху това – абсолютна липса на яснота. Той не очерта конкретни политики, не се обвърза с твърди ангажименти, не влезе в детайл. Вместо това остави пространство, в което всеки избирател да проектира собствените си надежди. За едни той беше гарант за „силна държава“, за други – антисистемен играч, за трети – геополитически коректив, за четвърти – социален спасител. Тази гъвкавост му донесе широка подкрепа, но сега се превръща в проблем.

Защото очакванията вече са конкретни.

Много от хората, които гласуваха за него, продължават да вярват, че той ще свали цените, ще проведе референдум за еврото, ще извади България от ЕС и НАТО, ще пребори корупцията и ще демонтира утвърдени политически модели. Само че голяма част от тези цели не са просто трудни – те са институционално, правно и геополитически ограничени до степен на невъзможност.

Най-показателна е темата с еврото. В публичното пространство вече има вълна от очаквания за референдум, въпреки че подобно обещание реално не беше поето. То беше внушено, повторено и в крайна сметка прието за даденост. Проблемът е, че правната рамка прави подобен ход практически неизпълним. Въпроси, уредени в международни договори, не подлежат на референдум. България вече е приела еврото. Конституционната практика също поставя ясни ограничения. Дори чисто теоретично, отказ от еврото би означавал нещо много по-радикално – поставяне под въпрос на членството в ЕС.

В по-широк план проблемът е още по-дълбок. Подкрепата за Радев обединява хора с коренно различни представи за държавата – от крайно антизападни позиции до социални очаквания за по-високи доходи без съответните икономически реформи, от желание за „твърда ръка“ до искания за повече свободи, но без универсално прилагане на правилата. Тази коалиция от очаквания е силна в изборен момент, но нестабилна при управление.

Затова и настоящото мълчание може да се чете като опит да се отложи неизбежното – моментът, в който ще трябва да се говори ясно, да се приоритизира, да се разочарова.

Образът на „спасителя“ винаги е най-силен преди да започне реалното управление. След това идва фазата на конкретните решения, на ограниченията и на компромисите. Точно там започва и ерозията на този образ.

Ако има сфера, в която най-бързо се вижда разликата между заявка за промяна и реална промяна, това е съдебната система.

Смяната на временно изпълняващия главен прокурор Борислав Сарафов се случи с такава скорост, че по-скоро създава усещане за добре режисирана сцена, отколкото за органичен институционален процес. До вчера същата прокурорска колегия защитаваше недосегаемостта на Сарафов – дори в моменти, когато това изглеждаше в противоречие със закона. Днес същите хора без видимо колебание прегърнаха новото статукво.

Това не изглежда като принципна позиция. По-скоро изглежда като адаптация.

И точно тук идва ключовият въпрос – дали сме свидетели на реална реформа или просто на пренареждане на влияния?

Предупреждението на служебния министър на правосъдието Андрей Янкулов не бива да се подминава леко. Той говори открито за „прегрупиране“ и за избор, който е изглеждал по-скоро предопределен, отколкото резултат от реална конкуренция. Ако това е така, тогава смяната не е начало на нов модел, а продължение на стария с различни лица.

Истинската съдебна реформа никога не е просто въпрос на смяна на един човек с друг. Тя изисква устойчиви механизми за отчетност, независимост, прозрачност и контрол. Изисква промяна в начина, по който функционират самите институции – не само в имената, които ги оглавяват.

Затова и най-големият риск в момента не е, че „нищо не се случва“. Напротив – нещо се случва, и то бързо. Рискът е, че това „нещо“ може да бъде възприето като реформа, без да е такава.

И тогава въпросът не е дали има движение, а в каква посока е то.

В този ред на мисли мълчанието не е липса на стратегия. По-скоро е признание колко труден ще бъде преходът от очаквания към реалност.