Забележително ученическо есе от поредицата на „Училище без агресия“, в която деца и младежи от цялата страна разказват за реални събития, в които са участвали или на които са станали свидетели, публикува МОН. Позволихме си да го споделим и ние с нашите читатели:

 

Здравейте! Аз съм входната врата на едно училище. Доста съм стара, повече от 40 години. Обичам това училище. Обичам и учениците, които учиха и тези, които сега учат. Доста от тях станаха известни лекари, писатели, учители, а Иван, който не влизаше в часовете по Физика, стана собственик на фирма за хляб и сега неговият хляб е най-продаваният в региона. Ама и той доста добре смята вече.

 

Видяла съм много неща през годините. Много се промени животът, появиха се нови технологии. Вече не чакаме пощальона да дойде, писмата стигат за секунди. И децата се промениха. Станаха някак си по-нетърпеливи. Искат всичко бързо да постигнат, бързо да стигнат някъде, бързо се ядосват. Преди години все момчетата се караха и биеха, а напоследък и момичетата станаха едни такива - смели и дръзки.

 

Все по-трудно им е на днешните младежи да кажат “извинявай”, “виновен съм”, “съжалявам”, “благодаря ти”, “сгреших”. Всички искат бързо да пораснат, самоуверени са и все едни докачливи. Аз нали съм една врата с много опит - те през годините доста модерни неща ми сложиха - и звънци и камери, и какво ли още не. Какво ли не видях! Много приятели събрах, много двойки си тръгнаха от мен разделени, дойдоха нови учители. Сега ще ви разкажа какво се случи в един следобед на месец февруари.

 

…. Тази година в училището учи Симеон. Симеон живее само с майка си. Баща му е починал преди години от рядка болест. Майка му работи по 15 часа на ден почти без почивка. Той й помага в къщи: пазарува, чисти, пуска пералня, а отскоро даже и се опитва да готви. Абе получават му се баничките. Имат 10 кошера с пчели на вилата, на баща му бяха, ама сега той е мъжът в къщата и трябва да се грижи и за майка си и за пчелите. Трудно е, не е лесно да гледаш пчели. Ако си мислят повечето, че отиваш събираш меда и го слагаш в буркан – в голяма заблуда са. Трудно е и да си мъжът в къщата, отговорно е, но Симеон не се оплаква. Та, един ден, отива той на вилата, студено е, края на февруари, още не е минал Заговезни. Трябваше да нахрани пчелите, да сложи нови пити, да ги погледне как са. Не беше внимателен тогава, беше се разсеял, за баща си мислеше – какво щеше да направи, как щеше да го погледне весело и да му смигне и да каже “Ей, Симо, този мед е много хубав и сладък, но не се сравнява по нищо с целувките на майка ти”, а Симеон щеше да се изчерви и да се обърне да гледа колите по пътя. Но баща му го нямаше, а думите още звучаха в главата му, когато отвори кошера, без ръкавици. Ръцете му бяха в захарен сироп и пчелите започнаха да жилят. Доста се уплаши, насълзиха му се очите, поду му се ръката, няколко пчели го ужилиха по окото. Не им се сърдеше на пчелите, на баща си искаше да е сърдит, но него го нямаше, а и не му беше виновен той. Поплака си на вилата, само пчелите го видяха.

 

Като се прибра ръката беше доста подута, окото също. Но трябваше да отиде на пазара, да помогне на майка си. Всяка неделя продаваха мед на пазара, познаваше всички на съседните маси. Майка му го гледа няколко минути мълчаливо, погали го по главата и отиде да занесе два буркана с мед на една жена. В същото време се появи мъж със сина си. Познаваше го. Казваше се Димитър, учеше в друго училище. Не беше добър ученик, не беше и добър човек. Все се закачаше, вземаше неща от другите, биеше се без причина. Минавайки покрай бурканите, Димитър бутна един буркан, събориха се няколко на земята, медът се разтече. Симеон се ядоса, стана му мъчно, преглътна страха си, изтича, хвана бащата за ръка и обясни съвсем спокойно какво направи синът му току що. Бащата на Димитър само го погледна, наведе се и тихо му каза:

 

- Сега ще платя всичкия мед, който ти не изяде. Ще купя още 3 буркана с мед и ще ти правим сандвичи с мед за училище, защото оставаш без джобни за един месец. – и с още по-тих глас му каза: „Сега се навеждаш и почваш да чистиш това, което разсипа, веднага!“

 

Неделята мина, окото още беше подуто, но вече не го болеше толкова. Тъжно му беше как щеше да помага и защитава майка си, когато едни буркани с мед не можа да опази. Беше уморен и заспа. Сънува баща си, как му обяснява, за хората и за доброто, за живота, че е до него, и се гордее че му е син.

 

В понеделник имаха трети час свободен, госпожата по Биология беше болна. Всички излязоха да се разходят. Беше студено, но слънчево. Излезе отвън и видя, че пред училище го чака Димитър, с още един негов приятел. Смееха се ехидно и подхвърляха злобни забележки. Обърна се и тръгна. Двамата тръгнаха след него. Вървеше и знаеше, че в следващия момент ще го ударят, когато изведнъж видя целия клас около себе си. Бяха го обградили в кръг и чакаха Димитър.

 

Христина от класа застана пред него и му каза:

- Ако искаш цяла година да ядеш само мед, кажи!? Казвай „извинявай“ и си тръгвай!

Никой не се засмя. Всички бяха сериозни и в очакване.

Димитър постоя, гледаше всички, изчерви се, протегна ръка, промърмори „извинявай“ и си тръгна….

И всичко това се случи пред мен, старата врата на училището.

 

Не разбрах как Христина е разбрала за меда. Нали съм само една врата! Но видях как цял един клас се събра, за да защити едно момче, което има само майка, пчели, скъп спомен за баща и една мечта.

А човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му!

 

Снимката е илюстративна.