Оборищенското събрание е първото българско народно събрание и началото на парламентарната демокрация в България.

Събранието се провежда от 14 до 16 април 1876 г. в местността Оборище край Панагюрище. То е свикано по решение на Гюргевския революционен комитет, за да се уточнят въпросите, свързани с хода на подготовката на Априлското въстание през 1876 г.

В историята съществуват няколко версии относно броя на представителите, взели участие в Оборищенското събрание.

Според чуждите документи за Априлското въстание броят на представителите е бил 300 души. Захарий Стоянов на места ги дава 350, а и много повече заедно със стражата и другите присъстващи на събранието. От това може да се заключи, че на събранието са присъствали много революционни дейци, които обаче не са били редовни делегати, но общият брой едва ли е надхвърлял 150 души.

Тома Георгиев, първият секретар на Бенковски и участник в събранието, пише в своята „Кратка история на Средногорското въстание“ (1901), че присъстващите са били общо 400 души, а представителите – 80 души.

Никола Беловеждов, основавайки се на сведенията, дадени му в затвора от делегата Тодор Душанцалията, пише в книгата си „Първата пушка“, че на Оборище са били събрани 108 представители.

Самият Захарий Стоянов твърди в „Записки по българските въстания“, че е имало списък на представителите, който пазел вторият секретар на Бенковски Тодор Белопитов. След неговата гибел обаче документът попаднал в турски ръце, но вероятно е бил изгубен и затова не е бил публикуван, както това е станало с някои други заловени документи. Захарий Стоянов твърди, че е използвал именно този турски списък при съставянето на своя, в който са посочени 56 представители от 50 селища на IV Панагюрски революционен окръг.

В „История на Априлското въстание“ (1907) от Димитър Страшимиров се твърди, че Захарий Стоянов си е измислил турския списък. Информация за подобен списък Страшимиров не намира и в Английската синя книга, където се сочи, че броят на представителите е 300. Все пак признава, че списъкът на Захарий Стоянов е верен, и ляга в основата на списъка на самия Страшимиров, където са посочени 65 делегати от 58 селища.

Друг списък на оборищенци има в „Княжество България“ на Георги Димитров. В него са дадени 55 представители от 49 селища, които почти напълно се покриват с данните на Захарий Стоянов.

Освен тези списъци съществуват още няколко, които обаче копират или използват в голяма степен данните от посочените.

Единият от тях се пази в архива на Стефан Шишков в ОДА – Пловдив и в него се срещат имена на представители, които са вписани в списъка на Захарий Стоянов.

Другият е на Георги Данов в брошурата „Оборище“, където са посочени 68 делегати от 52 селища и който очевидно е съставян въз основа на списъците на Захарий Стоянов и Димитър Страшимиров.

Върху паметника в местността „Оборище“ са изписани имената на 67 представители, като за това е послужил списъкът на Димитър Страшимиров.

В първото детайлно проучване на състава на събранието – „Оборищенци“ (1972), са посочени имената на 64 представители от 54 селища на IV революционен окръг.

Главният апостол Георги Бенковски държал строго представителите да имат редовно издадени и подписани пълномощни от местните революционни комитети.

Според Захарий Стоянов „много депутати имаше, които Бенковски върна още в Панагюрище и Баня, понеже пълномощията им бяха незаконни“. Така е върнат карловският представител и председател на местния комитет Васил Платнаров и перущенският Спас Гинев, едва не е бил отпратен и пазарджишкият Иван В. Соколов, който не донесъл някакви статистически сведения и трябвало да похарчи 1 лира, за да изпрати специален пратеник до Пазарджик за данните, а Данаил Юруков се явил като самозван представител на Брацигово и също бил върнат.

На събранието са присъствали и неупълномощени дейци, някои от които след Освобождението претендирали за участие, но формално те са били делегати. Така според всички проучвания до момента може да се заключи, че общият брой на представители в Оборищенското събрание не е надхвърлял 75 души, които са представлявали около 60 селища.

Решено е било на главните апостоли да се дадат пълномощия да ръководят изцяло борбата.