125 години стават днес от рождението на поета Христо Смирненски, който остави след себе си труден живот и богато творчество. Той е бил също журналист, сатирик и преводач.
Истинското му име е Христо Димитров Измирлиев. Роден е на 17 септември 1898 г. в град Кукуш, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия, по вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо Смирненски се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството - продава вестници.
От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник "К во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди - като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война.
През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза". Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказват Октомврийската революция и Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, Христо Измирлиев твърдо решава и напуска Военното училище. Цивилният живот не предлага много радости на младия хуморист. Той е принуден с тежък труд да изкарва прехраната си - отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор...
През пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а през следващата - на комунистическата партия. През ноември 1919 г. по решение на партията започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него - хуморът му става все по-социално насочен... В края на февруари 1922 г. партийното издателство - Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" - отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!".
През пролетта на 1921 г. той се разболява от паратиф и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. Във връзка с една стачка на тютюневите работници той пише стихотворението „Жълтата гостенка“ (15 юли 1922). През 1922 г. отново се чувства зле и през лятото отново заминава за Радуил, при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец. Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресиите „Босоногите деца“ и „Смело, товаришчи!“, очерците „Пожар в Рила“ и „Куртова поляна“. В началото на септември е в Чамкория, където работи като измервач в горското стопанство. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Роза Люксембург“, "Зимни вечери“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.
Туберкулозата не подминава и Смирненски. В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив и лекарите откриват каверна. Препоръчаните чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. В края на май е отпечатана и последната му творба – сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е посочена от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество.
Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично. Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският съвет поставя безнадеждна диагноза – милиарна туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни 1923 г. издъхва, малко преди да навърши 25-годишна възраст. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му. Тялото на Христо е изложено в църквата „Свети Крал“ още по пладне същия ден, където прочувствено слово произнася Гео Милев.
