10 години стават днес от смъртта на големия актьор Наум Шопов. Той умира на 81-годишна възраст на 18 април 2012 година след дълго боледуване.

Роден е на 27 юли 1930 година в град Стара Загора, България, в семейство Мара Шопова (по баща Делчева) и Христо Шопов, бежанец от Смърдеш, Костурско. Завършва гимназия в Стара Загора. Играе в театрите в Стара Загора (1948 – 1950), Пловдив (1952 – 1958), Бургас (1967 – 1968) и София – Театър на Народната армия (1958 – 1975, с прекъсване) и Народния театър (от 1985).

Участва в няколко десетки филми и театрални постановки. Най-известните филми, в които се е снимал, са: „Цар и генерал“ (1966), „Случаят Пенлеве“ (1968), „Крадецът на праскови“, „Иконостасът“ (по романа на Димитър Талев „Железният светилник“, режисьори Тодор Динов и Христо Христов), „Инспекторът и нощта“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1970), „Трета след слънцето“ (1975), „Топло“, „Вилна зона“, сериалът „Капитан Петко Войвода“ (1981), „Константин Философ“ (1983), „Граница“, и други.

През 2007 година получава награда за цялостно творчество на фестивала „Златен витяз“ в Москва. През 2010 година е удостоен и с Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.^[1] На Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъците му.

Съпруг е на актрисата Невена Симеонова. Децата им Христо Шопов и Лиза Шопова също са актьори.

Наум Шопов е една от най-загадъчните публични личности в страната, не обича да говори за себе си и не дава интервюта. Отказва поканата на Георги Тошев да запише неговите спомени. Но на прага на своите 80 години и изправял се вече веднъж пред смъртта, актьорът узрява за тази идея и чрез Кольо Карамфилов се свързва отново с журналиста с думите: „Време е! По-добре е аз да го разкажа, а не след време, когато ме няма, други да го преразказват с лъжи!“. Всички тези текстове-фрагменти, включени в „Наум Шопов. Бележки от един живот” са буквално последните размисли и послания, записани в болничната стая.