Разказ за една изчезваща професия, история за благодарност, която предизвика вълна от съпричастност в социалните мрежи. А действието се развива в гарсониера на последен етаж в пловдивския кв. "Тракия", разказва Glas.bg. Тук Георги Мешев спортува, храни прелитащите гълъби и лекува ръждясалите сърца на стари шевни машини. Той познава до най-малкия детайл на студените механизми, задвижващи иглата – от първия болт до затегнатия ремък.

"Шевните машини – нашият занаят, човек го върши докато може, и обущарският занаят... и други занаяти, те не могат да изчезнат така. Ръцете щом могат и очите, това е важно. Бил съм много време в ТПК, голяма кооперация, обслужваща целия район тук – панталони, ризи, дрехи, сака. И си мислих, че като се пенсионирам, на онези години, вече край с машините, няма да се занимавам", посочва възрастният мъж.

Но тихата радост от звука на поправената машина, не позволява на Георги да изостави своята страст. Така той остава един от последните техници на шевни машини у нас, които ремонтират по домовете.

"Домашният телефон е достатъчно. По някой път ги намирам трудно, защото нямат звънец отвън на входа, трябва отдолу по някакъв начин да им позвъня да слязат да отворят, но намирам начин да им се обадя. Когато пък се случи, че повредата е сериозна, тогава ми ги донасят тука", обяснява дядо Георги.

Преди няколко месеца благодарение на него крачната семейна реликва на Антония започва отново да работи.

"Машината е много стара, тя датира от 1928 г., майка ми я наследява 1975 г. и 1989 г. на тази шевна машина ушихме заедно, моята абитуриентска рокля. Чичо Георги влезe и тук на това място, той ремонтира машината. Работеше с много голямо усърдие, внимание и на излизане от вкъщи просто помоли, ако ми е възможно да го препоръчам на някои други хора, ако съм доволна от ремонта. И това нещо не ме остави на мира и не ми даде покой, докато не назряха думи, за да ги излея в публикацията си във Facebook", споделя жената.

Гарсониерата на последен етаж в пловдивския кв. "Тракия". Тук дядо Георги е самотен, но въпреки това не губи младежкия блясък в очите си: "Какво повече да искам, доволен съм, благодарен съм на съдбата, че ми протича така животът, че е така е написано".