Величие и трагизъм съпътстват живота на фамилия Вазови

Автор: Plovdiv Now 363
Величие и трагизъм съпътстват живота на фамилия Вазови

Първородният син на Минчо и Съба Вазови - Иван Вазов се ражда на 9 юли 1850 г. Първоначалното си образовоние получава в родния си град Сопот. Макар, че е готвен от баща си да поеме търговията в семейството, поема по съвсем друг път, който ще го изведе до върха на българската художествена литература. Той става автор на безброй пиеси, стихосбирки, повести и разкази, а книгите му "Епопея на забравените" и романа му "Под игото" са едни от най-четените български книги.

През август 1897 г. в народняшкото правителство на Константин Стоилов е избран за министър на народната просвета. Избран е за действителен член на БАН. Номиниран е за Нобелова награда за литература. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, като юбиляра е награден със златна лира. Успял да види всенародната любов и признателност, умира на 22 септември 1921 година.

Вторият от братята Вазови е Никола. Той е роден през 1852 г. и до посичането на баща си Минчо Вазов от башибозука в местността Бойкова нива през Руско-турската война 1877-1878г., му помагал в търговията. След Освобождението стопанисва бащиния дом и се занимава с търговия. Търгувал с дървен материал. Отзовава се на поканата на брат си Георги да отиде в Русия и да му помага при построяването на крепостта Кушка в Закаспийския край.

Лекар в Стара Загора става третият брат, роденият през 1855 г. Киро. На 12 години отива с татко си в Пловдив пред специалната комисия, преценяваща, колко и кои българчета ще заминат да учат медицина в Цариград. Сред четирите избраници от Сопот е и бате му Иван, само че той се отказва и така Кирил заминава вместо него да учи в Цариград.

През 1877 г. завършва с отличен успех цариградския медицински лицей и става военен лекар в османската армия. По-късно е назначен за управител на Българската болница в Цариград. Когато научава за драматичните събития в Сопот през Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г., си купува дрехи на турски офицер и така преоблечен пристига в родния си град, за да помогне на семейството си. После се завръща в Османската империя и постъпва на работа в болницата Хайдар паша. През 1881 г. тайно избягва и се установява в Стара Загора. С доброто си отношение и грижи за болните, си спечелва уважението на местното население.

Единият му син Минчо Киров Вазов участва в Балканската война 1912-1913 г. Другият му син Иван Киров Вазов е достоен български офицер, юрист и държавен деец. Завършва Военното училище в София. Участва във войните за национално обединение 1912–1918 г. и достига до чин майор. Той е кавалер на три ордена “За храброст”. През Първата световна война служи с баща си, д-р Кирил Вазов в 12-ти пехотен Балкански полк. Баща му е мобилизиран и назначен за лекар на полка, а капитан Иван Киров Вазов е ротен командир.


Баща и син на фронта през Първата световна война.  Д-р Кирил М. Вазов – лекар на 12 Балкански пех. полк. Кап. Иван К. Вазов – ротен командир в същия полк

След края на Първата световна война той напуска по собствено желание военната служба и завършва право в СУ "Св. Климент Охридски". Специализира държавни и правни науки в Лайпциг, Германия, където защитава докторат.

При завръщането си у нас работи като адвокат. Общественик и председател на културно-просветното дружество в Стара Загора. Избран е за независим депутат в ХХV-то Обикновено народно събрание (1940–1944 г.). Министър на търговията, промишлеността и труда (от 14 април 1943 – до 1 юни 1944 година).

Малцина днес знаят, че той е човекът, предотвратил създаването на български наемнически корпус, който да воюва срещу Съветската армия по време на Втората световна война. Направил го е в качеството си на министър на търговията в правителството на Добри Божилов – като разпорежда двойно увеличение на надниците и по този начин прекратява изпращането на работници за Германия и оттам заминаването им на фронта.

За съжаление, по силата на неписаното правило, че "няма ненаказано добро" - на 1 февруари 1945 г. Вазов е в групата на разстреляните министри, осъдени на смърт от Първи състав на Народния съд.


Лично Трайчо Костов подчертал с червено мастило името на Иван Киров Вазов в списъка на "смъртниците".

Днес, десетилетия по-късно, в забрава тъне и мястото, където бъдещият правник се ражда и живее почти до смъртта си. (Според изследователя и колекционер Николай Гичев, къщата на родителите му е била на мястото, където сега се намира Областната дирекция на МВР. На пресечките на улиците "Граф Игнатиев" и "Кольо Ганчев".)

Офицер и военен инженер е изборът на Георги Вазов, роден на 5 януари 1860 г., Богоявление. След като завършил третокласното сопотско училище, той постъпва през 1874 г. в Априловската гимназия. Заради участието си с ученически бунт, е принуден да я напусне. Изпратен е от баща си при чичо си Кирко в град Олтеница, Румъния. Със започването на Освободителната война Георги преминава Дунава и заедно с Алеко Константинов постъпват писари в Свищов при Найден Геров – губернатор на първия освободен български град Свищов.

По негово предложение десетина български младежи, сред които е и Георги Вазов, са изпратени през 1878 г. да се учат в Одеското военно училище. През 1880 г. той завършва училището, произведен е подпоручик и зачислен в 1-ва пеша дружина. Следващата година младият офицер се прехвърля да служи в Източнорумелийската милиция. Зачислен е в Учебния батальон в Пловдив, но генерал-губернаторът Алеко Богориди го взема за трети адютант. През 1882 г. поручик Георги Вазов постъпва в Николаевска военна академия в Санкт Петербург. Когато разбира за извършеното Съединение на България на 6 септември 1885 г., той се завръща в Пловдив и заминава за турската граница, за да укрепи граничната полоса.

Войната обаче пламва от запад, откъдето сръбския крал Милан нахлува с войските си в пределите на българската държава и поради тази причина капитан Георги Вазов заминава за Сливница. Включва се в последните сражения от войната и е награден с орден “За храброст”. След нейния край е назначен преподавател по военно инженерство в Софийското военно училище. Участва в детронирането на княз Александър Батенберг през 1886 г. с група офицери-русофили, а след контрапреврата, организиран от Стефан Стамболов напуска страната. Отсяда в Одрин, където заболява. След това заминава с параход за Одеса, а от там в Санкт Петербург, за да завърши военноакадемичното си образование. След това е изпратен в Закаспийския край, за да строи крепостта Кушка.

Командирите му в руската армия го награждават за построяването на крепостта Кушка с два ордена, повишават го в чин подполковник, предлагат го за орден “Свети Валентин”, който му дава доживотни дворянски права и го уговарят да остане на руска служба, но той отказва. Когато през 1896 г. се разрешава благоприятно емигрантския офицерски въпрос, той решава с брат си Никола да се завърне в България и да продължи службата си в Българската армия. Допринася много за укрепване на инженерните ни войски. Въпраки това е обвинен несправедливо “за превишаване на служебните си правомощия” и през 1909 година е осъден на 5 денонощия домашен арест. Омерзен той напуска армията. При четенето на присъдата му във военния съд присъства по-малкият му брат, майор Владимир Вазов, който припада чувайки несправедливото решение.

През Балканската война 1912-1913г. генерал-майор Георги Вазов е мобилизиран и назначен за началник на пътищата и етапите в Действащата армия. По-късно е издигнат за генерал-губернатор на Лозенград.


През януари 1913 г. ген. Георги Вазов е назначен за началник на Източния сектор на 2-ра армия и взема участие в обсадата и щурма на Одрин.

На 13 март 1913 г. влиза триумфално в превзетата от неговите части противникова крепост. През Междусъюзническата война 1913г. е издигнат до министър на войната. Достига чин генерал-лейтенант и след катастрофално завършилата война, преминава в запаса. Автор е на мемоари и военно-теоретични разработки. Умира на 13 август 1934 г., на 74 годишна възраст.

Петият брат от фамилия Вазови е Михаил. След Освобождението той живее при чичо си Кирко Вазов в София и работи като чиновник. Брат му Георги Вазов го съветва да постъпи във Военното училише, но той решава да замине за Париж.



След като свършва оскъдните си пари, се записва в Чуждестранния легион. След известен престой в него се завръща в България и е призован в армията, за да отбие воински си дълг в 1-ви пехотен полк. За примерна служба скоро е произведен фелдфебел.

За извършени геройски подвизи през Сръбско-българската война - 1885г. е удостоен с орден “За храброст” и повишен в офицерски чин подпоручик.

На следващата година при извършения преврат и последвалия го контрапреврат една разярена шайка потърсва капитан Георги Вазов, участник в събитията, за да се саморазправи с него.

Военнослужещ от Софийския военнополеви лагер, разбрал-недоразбрал, услужливо им посочва с пръст подпоручик Михаил Вазов. Озверените преследвачи се спускат към офицера, застанал с гръб към тях, и го повалят с няколко куршума. Така без никаква вина на 9 август 1886 г. загива трагично този талантлив и храбър офицер, който посмъртно е повишен в чин капитан.

Шестият брат е Владимир Вазов. 

Роден е на 14 май 1868 г. в Сопот. Учи в родния си град, после в Стара Загора и Пловдив. Постъпва в Софийското военно училище. Завършва го през април 1887 г. с чин подпоручик. Служи в Шумен и София. Завършва Висшата артилерийска школа в Царское село, Русия.

През Балканската война Владимир Вазов е командир на 4-и артилерийски полк, с който участва в боевете при Гечкенли, Люлебургаз и Чаталджа. В Първата световна война е назначен за командир на пехотна бригада, а впоследстиве и на 9-а пехотна Плевенска дивизия.

През септември 1918 г. се проявява със своята дивизия в отбранителните боеве на Дойранската позиция.


Ранен е в рамото, награден е с високи воински отличия и достига до чин генерал-лейтенант. През 1920 г. преминава в запаса, Дългогодишен председател е на Съюза на запасните офицери, два мандата е кмет на столицата.

През 1936 г. е поканен лично да оглави делегацията на Съюза на запасните офицери за честванията на ветераните от войната във Великобритания, където е посрещнат с големи почести.

След 9 септември 1944 г. той живее в тетевенското село Рибарица, където се занимава с дърворезба и изследване миналото на Сопот. Живее много скромно, в пълна изолация, без всякаква медицинска помощ. Умира в град Тетевен на 20 май 1945 г.

Издател на събраните съчинения на Иван Вазов става най-малкият му брат Борис. Той е роден през 1873 г. Първоначално учил в Сопот, после в Стара Загора и Пловдив. През 1890 г. постъпва юнкер във Военното училище в София и на 2 август 1893 г. е произведен в чин подпоручик. Изпратен е да служи в 4-и артилерийски полк. След четири години решава да напусне армията.

Записва и завършва юридическо образование в Париж, където защитава и докторат по право. Бил адвокат и журналист. Избиран е многократно за председател на «Славянска беседа».

Когато пламва Балканската война, поручик Борис Вазов отново облича военната униформа, макар че бил освободен от военна обязаност, поради факта , че е народен представител и заминава на фронта.

Той единствен от всички депутати се явил в полка си.

Поручик Борис Вазов се сражава в боевете като командир на оръдеен взвод и батарея и проявява героизъм. Затова е удостоен с орден за храброст. В разгара на Междусъюзническата война, на 28 юли 1913 г. е произведен в чин капитан. След войните за национално обединение , от 1927 до 1932 г. е назначен за пълномощен министър на Царство България в Прага. След като му изтекъл мандата, се завърнал в България и станал един от редакторите на вестник «Мир».

В българската военна история двамата братя генерали - Георги и Владимир Вазови, олицетворяват два от най-величествените върхове на българския воински дух - Одрин и Дойран. Стиховете на техният най-голям брат Иван Вазов пък обезсмъртяват техните подвизи и победите на българското оръжие във войните за национално обединение.

Иван Вазов с майка си, братята и сестрите си, от ляво надясно: прави ­ Владимир, Кирил, Въла, Георги, Борис; седнали ­ Анна, Иван Вазов, баба Съба.

източник: desant.net

Подобни новини

Вашият коментар през Facebook

Изпрати новина