Често наричат село Марково „Пловдивският Бевърли хилс”, заради луксозните къщи и имения, построени в последните години. Марково обаче е и едно от хилядите малки безименни огнища, пазещи българщината и съдържащи знаци от хилядолетната история на нашите земи. Днес ще ви разкажем за тях.

Селото се намира точно на входа на Родопите, с мек климат и ценни природни ресурси. Единият от тях – водата, го свързва неразривно исторически с големия град в низината под него – Пловдив, в миналото Филипопол.

Именно изворната вода край Марково била „опитомена” от римляните и чрез система от тунели и галерии я отвеждали към града.

Средновековието на Марково е героично и бурно. Славният български цар Калоян след битката при Одрин води тежко сражение за крепостта Кастел. Най-лютите се водят над Марково. Калоян побеждава, пътят към Родопите е отворен. Днес върхът над селото носи неговото име. Всъщност, една от легендите за името на Марково също е свързана със Средновековието. Смята се, че то носи името на прочутия Крали Марко.

През XIV в., когато турците обсадили Пловдив и умували как да го превземат, един от пълководците намерил водопровода и прекъснал захранването. Съвсем естествено скоро крепостта паднала. За награда султанът подарил селото на пълководеца и години наред родът му управлявал земята и хората.

При влизането на османците в Марково е имало църква, която те веднага преобръщат на джамия. Няма данни в по-късните години на игото българите да са били тормозени и изтезавани, подобно на събратята им от низината.

Дори през 1862 -1863 г. е вдигната църквичката „Света Троица”, разбира се, по османските правила – по-ниска от джамията. Но тази благосклонност на турските управници си има обяснение. Според Захари Стоянов, който, известно е, добре познава района на Пловдив, Исмаил бей, собственикът на Марковската мера в тези години, е бил помохамеданчен българин.

Стотици са свидетелствата за насилственото обръщане на вярата по нашите земи и как потурчените хора, а и техните потомци, не забравят корена си – Марково е един от примерите.

Захари Стоянов пише още, че Васил Левски посещава селото, пренощува в Нася Ханджията (Атанас Бакалов) и основава комитет от няколко души. Турците обаче надушили и въстание в Марково няма.

След Освобождението от тук минава делегация от пловдивските консули на Великите сили на път за Инджекароското ханче в Централните Родопи. Целта им била да се срещнат с Капитан Петко войвода, закрилник на  християнското население.

Просветното дело е силно застъпено в Марково. Още във времената на турското робство местните хора успяват да създадат килийно училище, а в годините на свободата и през XX век школото се разраства.

 „Училището е близо до църквата, на един кат, едно голямо хубаво здание, което се прави тази година. Има всичко три стаи – преподавателска, учителска и обща стая. Посещават го 48 ученици”, пише през юли 1882 г. тогавашният директор Атанас Павлов.

В годините на социализма селото е първенец по овощарство. Местните хора не се щадят – засаждат улиците с череши. Затова днес, когато се разхождате из населеното място, спокойно може да си късате от клоните и ядете на воля – черешите са общи, макар стопаните, пред чийто двор са пораснали, да се грижат за тях.

Селото дава 48 жертви във войните от XX век. Имената им са изписани в читалищната музейна сбирка. Жителите на Марково ги съхраняват и почитат, огънят на духовността и паметта няма да загасне.

Чудната Родопа планина, зелените поляни, духовните и историческите свидетелства създават неповторими условия за туризъм. А има и още – тракийски могили , римски пътища, останки от базилика. Край Марково са открити оброчна плоча на богинята Кибела, както и малка бронзова статуетка на бог Хермес, съхранявани днес в Археологическия музей в Пловдив.