По времето на турското робство духовните средища били единствените институции, които поддържали и подкрепяли религиозната, културна и националната принадлежност на българите. Това са били местата, които са им вдъхвали сили да останат верни на своята вяра и на своя род. Затова и хората се стараели да полагат усилия за поддържането им. Всеки замогнал се българин като израз на социален престиж се чувствал длъжен да даде лептата си в подкрепа на православните храмове.

Ето защо много от тях са запазени и до днес. Но въпреки това твърде малко са тези църковни сгради, които могат да се похвалят с хилядолетна история. Една от тях е манастирът „Св. Георги Победоносец" в село Белащица, отдалечено на 12 км южно от Пловдив.

Светата обител е само на километър от населеното място и до нея се стига много лесно с кола или пък пеша от центъра на селото.
Самият манастир не е много голям, но привлича със силата, която излъчва мястото, на което е построен, а и с уникалните стенописи. Сгушен в подножието на Родопите сред прекрасна гора, но заобиколен от многобройни слънчеви поляни, той посреща гостоприемно всеки посетител.

Легенди за създаването му

За основател на манастира се смята византийският пълководец Никофор Ксифий. Той е бил българин от Стара Загора и е носил името Николай. Когато е на 11 години, бил отведен като роб в Цариград, за да се обучи за византийски войник. През 1014 г. 30-годишният пълководец изиграва решаваща роля за пленяването на Самуиловите войници в битката при село Ключ. Той успява да се промъкне в тила на войската на българския цар и така успява да помогне за победата на византийския император Василий II Българоубиец. Тогава Никифор, изпълнявайки заповедта да се ослепят българските войници, не пощадява дори и собствения си брат от страх той да не го издаде, че е от български произход. След това ужасно деяние майка му Венцислава го проклела да не живее дълго заради стореното от него.

Четири години по-късно император Василий назначава Никифор за управител на Филипоповската област със седалище във Филипополис, днешен Пловдив. За обработването на богатите и плодородни полета в Тракийската низина била нужна много работна ръка. Затова и Никифор поискал от императора на Византия да му изпрати 15 000 от Самуиловите войници, с които той основава село Беласица, кръстено на едноименната планина, край която се състои историческото сражение и ослепяването на пленените български воини. По-късно името на населеното място е трансформирано на Белащица. Докато е негов управител, Никифор построява за себе си голям дворец, ограден с крепостна стена, просъществувал до 1650 г.

През 1020 г. на километър от имението си пълководецът решава да основе манастир в чест на свети Георги Победоносец. Девет години по-късно Никифор намира смъртта си по време на едно сражение, разиграло се по ирония на съдбата в... планината Беласица. При нашествието на турците на Балканския полуостров през 1364 г. Белащенският манастир е бил опустошен. Бива възстановен през ХVІІ в., но през 1878 г., когато турците са се изтегляли от българските земи по време на Руско-турската освободителна война, светата обител е опожарена. Тя възкръсва от пепелта след Освобождението, но до 1906 г. остава под владение на Цариградската патриаршия.

През ХІХ и ХХ в. благодарение на сърцати християни манастирът е бил достроен, а сградите, дворът и църквата – обновени. Последната му реконструкция е приключила на 6 май тази година. Днес манастирът е девически и в него живеят три монахини и една послушница. Той представлява комплекс от църква, жилищни и стопански сгради, както и параклис „Покров Богородичен“. Стенописите в храма са изрисувани благодарение на спомоществователството на будни християни и родолюбци.

В истинско райско кътче са превърнали монахините двора на светата обител. С грижовни ръце те са изпълнили лехите с дъхави цветя, а край тях са засадили живописни дървета и храсти. А в средата на тази приказна градина от чучура на стара каменна чешма, градена в далечната 1831 г., звънливо бликат струите на бистра и прохладна вода, от която поклонниците отпиват с наслада.

Манастирът е известен и със своя извор с лековита вода, който е приютен под открития притвор на църквата. Това аязмо, известно като „Животворящ източник“, съществува още от основаването на обителта. Впрочем това място се смята за чудотворно от най-стари времена. Легендата разказва, че Самуиловите войници са успели да облекчат болките в незрящите си очи, а някои от тях дори и да си възвърнат част от зрението именно благодарение на тази живителна течност, извираща от потайни дълбини.

И до днес много от хората, измили лицето си с нея или пък отпили от лековитата вода, твърдят, че тя им е донесла облекчение на здравословните им проблеми. Затова и тук се тълпят ежедневно десетки посетители – не само за да се възползват от целебната сила на аязмото, но и за да се заредят с енергията, която тук струи от всяко кътче.

Както може да се предположи, храмовият празник се отбелязва в деня на патрона свети Георги – Гергьовден.

Чинарът на цар Калоян и... Славейков, който расте точно тук. Старият чинар е на повече от 1100 години, а обиколката на хилядолетния му ствол е около 14 м, като снагата му се извисява на цели 15 м височина. Това дърво е възпято от Пенчо Славейков в поемата му „Неразделни“ и тъкмо то е „прототипът“ на кичестия явор, за който се говори в нея. Талантливият поет като малко дете бил паднал на една ледена пързалка и се простудил тежко. Така и израснал болнав. Но в един момент от живота си се озовал в Белащица и тук той често се навъртал около стария чинар. Древни предания твърдят, че това е дървото-хранител на българския дух, който е способен вечно да възкръсва. Покрай чинара и Славейков възвърнал силите си.

А че мощта, която излъчва това огромно дърво, е голяма, е видно и по неговата способност за оцеляване – на своята преклонна възраст то продължава да се разлиства всяка пролет. В защитената местност около него, получила този си статут през 2011 г., растат още доста запазени стари чинари. Казват, че те били споменати още в записките на кръстоносците, а местните жители твърдят, че лично цар Калоян е връзвал врания си кон за тях.

А пък останките от Никифоровия замък, за който стана дума в началото, се крият точно в сенките на тези живи столетници – пазители на българския дух. Така че това живописно кътче от родината ни съчетава в себе си едновременно и мистиката на християнските манастири, и спомените от някогашната ни история, и уникалните феномени на величествената ни природа.

Снимки: Кръстю Кръстев

Източник: glas.bg