42 години стават днес от смъртта на Георги Караславов - големия български писател, белетрист и драматург. Той почина на 26 януари 1980 година в София. 

Роден е на12 януари през 1904 година в село Дебър, сега квартал на Първомай.

Започва да публикува през 1919 във вестник „К'во да е“. Работи в редакцията на вестник „Ведрина“ (1926 – 1927) на Антон Страшимиров. Участва в редактирането на вестниците „Поглед“ (1930 – 1934), „Ехо" (1930 – 1934), „Жупел“ (1931 – 1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България“. Някои от произведенията му са конфискувани от полицията – сборниците разкази „Изчадия адови“ (1932), „На два фронта“ (1934), повестта „Селкор“ (1933). За нея Караславов е осъден и затворен в Софийския централен затвор.

Първата му книга е „Уличници“ (1926), която пресъздава живота на децата от бедните градски покрайнини. Има обемно и жанрово богато творчество, сред което особено много изпъкват романите „Снаха“ и „Татул“. Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца – сборник разкази „Уличници“ (1926).

В сборник разкази „Кавалът плаче“ (1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът „Споржилов“ (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага. В социално-битовите романи „Татул“ (1938) и „Снаха“ (1942) авторът следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко психологическо проникновение изобразява разрушителната частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива социалните и политически процеси в българското село, вътрешният драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални конфликти. Романът „Снаха“, излязъл 1942 г., е окачествен като най-висока точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември 1944 г. и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура.

Участва в Септемврийското въстание през 1923 г. 

Участник е и като доброволец във Втората световна война. Главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958 – 1962). През 1961 г. Караславов става академик, а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен със званието Герой на социалистическия труд (1959 и 1964), и Герой на България през 1974 г., орден „Г. Димитров“ (1959, 1964, 1974) и Димитровска награда (1950, 1959).

Народен представител от I до VII Народно събрание от Пловдив и област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на Народното събрание (1950 – 1962). Директор е на Народния театър „Иван Вазов“ в София (1947 – 1949), главен редактор (1952 – 1958) на сп. „Септември“, главен секретар и председател на Съюза на българските писатели (1958 – 1962).

С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от големите творци в българската социално-реалистична литература. Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина – издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“, „Селкор“ и „Танго“ са екранизирани.

Окачествен е приживе за теоретик на българската съвременна култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет и творчество и личности. Допринася през 1956 г. Старият град на Пловдив да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и за съхраняване на възрожденския дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници.

Негов син е Слав Г. Караславов – писател и сценарист.