На югоизток от светилището Манастирски скали, но още по-високо по стръмните склонове на Родопа, като прóпастна скална грамада сред ширналата се гора по склоновете белее Святото място. Не открих човек, който знае защо в Перущица го наричат така. Едно било сигурно: ако някой ловец не ударел дивеч в планината, за да не слиза посрамен в града, наминавал тук и непременно му излизал късметът.

 

Из нашите земи има много места, които са обвеяни с легенди за доброволната ритуална саможертва на свещено животно, обикновено елен. Но това са предания от много стари времена и фактът, че светилището тук явно отдавна е изоставено, говори за мегалити, обслужвали обредни тайнства в древни времена.

 

И тук, естествено, по пътя към скалното светилище трябва да пресечеш реката, която отделя сакралната зона от останалата гора върху рида. Но има нещо, което другаде не може да се види: огромна фигура на титан, сглобена от овални скали.

Тази сякаш обезличена от времето фигура е просната редом с долмен, спотаéн като малка „вълча“ пещера за усамотяване в аскеза – тайнството за първичното посвещаване на ми́ста преди да поеме към висинето.

 

Склонът е много стръмен и човек така бързо набира висина, че ще-не ще вкарва дишането си в ритъма на възхода. А пространството е наситено от кислород – великият природен бонус за всеки, който ведро ходи пред букова гора, – та сам не вярваш колко скоро заставаш пред отвесната скална стена.

 

Изложени от хилядолетия на пек, валежи и леден студ, сега по скалите трудно се различават местата, които са били дообработени. Явно това е било „доправено“ под вещо наставничество, но изпитанието е, че не е лесно да установим кой е залагал идеите за толкова едновременно и импозантна, и деликанта „редакция“ – ония пришълци лонгурите ли, или (техни?) жреци.

 

Във всеки случай тази работа едва ли е свършена на един дъх, защото при теренното обхождане на мегалитите с директора на историческия музей в Перущица доц. д-р Веселина Вачкова тя откри три трапецовидни ниши. Историците не знаят как и защо са били вкопавани тези загадъчни „прозорчета“ по високите части на огромните скални масиви, но безусловно ги свързват с тайнствата на траките…

 

Няколко метра нататък все така от подножието на скалния масив видяхме друга подобна ниша, но… с удивително съхранени ръбове. Дали адепти на изконните обреди около мегалитите не са продължавали тайно древната магична практика дори във времена, когато долу в полето вече триумфално се е извисявала Червената черква?

 

Със сигурност е останал от дълбока древност обаче змеят, който горе, върху самия скален масив, охранява ритуалната площадка на жреца. Макар да е бил изрязан на най-уязвимото от пека и пороите място, той и сега стои не просто внушително. Изправен срещу него на свръхсвещеното място за мага те побиват тръпки по гръбнака от усещането, че той сякаш всеки миг може да оживее и… то не от радост, че си стъпил там.

 

Освободиш ли се от хипнозата на хилядолетното му присъствие обаче, се чувстваш дивно извисен над полето, което се размива ниско долу в лека мараня; над града с неговата дребнава суетня; над безчетните вълни от хребетите на планината, които сякаш прииждат нагоре и.. отминават към висинето, което Бог знае защо и откога е титуловано със свъхпочтително знаковото име Върховръх…

 

Едва ли случайно от тук е и най-добрият изглед към скалното светилище Манастирски скали на югоизток. При това – покровителствено, в тил и твърде отвисоко…

 

На североизток от тук отлично се вижда ридът със загадъчното име Дядово линище. Линуването е вече забравена дума за събличането на старата змийска кожа, а очевидно почтителното определение за съвършения посветен – дедец – не е измислена през Средновековието от богомилите. При това скалният връх в самия край на продълговатото възвишение се нарича Орли камък, а тандемът змия-орел е космически свещен символ, който виждаме както върху монетите, сечени пет столетия преди нашата ера от тракийския цар Спарадок, така също в прословутия сребърен орел на кан Аспарух и върху загадъчния български кивот – дървената ракла, дар от княз Борис-Михаил на Ватикана, която сега се съхранява в италианския град Терачина.

 

А зад билá и долове, но на югозапад под южната, прóпастната страна на скалния връх Орли камък, се разпростира огромен мегалитен комплекс от два развити нашироко кромлеха. За разлика от другите светилища из района, него явно дори и иманярите са забравили, щом един от най-личните им представители в града се изненада когато му показахме отвисоко десетките стърчащи менхири в далечния дол…

 

Но за магичната същност на това място сега можем да кажем само, че още щом го забелязахме, един орел тутакси прелетя откъм Орли камък сякаш да освидетелства лично, че над далечната каменна гора се рее по тайнствена енергия... (Дали беше същата птица, която всеки път ни следва и кръжи над нас, докато обхождаме сакралните територии, или свещени орли и досега се полагат на всеки мегалит?!)

 

Тежки въпроси тегнат над тези обекти: какви са, какво още може да се види по тях отблизо и какво е наложило да бъдат осъдени на забрава – дотам, че дори иманярите не смеят да ги обхождат...

 

Но, като следваме вълчите мистерии на древните си посветени предци, да не забравяме и тяхното предупреждение, че бързата кучка слепи ги ражда…

 

Автор: Христо Буковски

Споделено от Исторически музей - Перущица