Разказ с името "Градушка" отдава почит на загиналите жители на Перущица от градушката на 15 юни 1966 г. Автор е Петър Андреев, очевидец на бедствието.

 

Иванка Славова Мрянова – 39 год.

Никола Тасков Тошков – 33 год.

Димитър Стойков Славков – 32 год.

Йордан Здравков Димов – 35 год.

Любен Петров Марчев – 42 год.

Власю Дафов Симонов – 47 год.

Методи Костадинов Стоянов – 52 год.

 

15 юни 1966г. Ваканция. Ура! Завърших шести клас с успех Добър (4). Не изчаках и последния звънец. Скочих от прозореца на първия етаж. Оказа се, че не съм сам на двора. Насреща ми – директорката Петка Накева. Последваха два шамара – по един на всяка буза – за изпроводяк. По пътя за вкъщи ушите ми още пищяха. Оставих чантата на дивана, а свидетелството на масата. Заключих пътната врата и поех в посока вира на реката.

 

Наближих „Света Петка”. Между два големи камъка беше поставена иконата на светицата. Пред нея - догорели свещи, бонбони, бисквити. Възрастна жена, облечена в черно, палеше свещ. Шепнеше тихо, недоловимо. Молеше се. След като я подминах тихичко, се затичах нагоре и се спрях пред къщата на Маташев Янко.

 

Роден миналия век, никой не знаеше с точност годините му. Този човек живееше като отшелник, без ток и без вода. Къщата му беше ниска, от две стаички, покрита със стари турски керемиди. Двата прозореца откъм пътя бяха изпотрошени. На очуканото стълбище имаше наредени продънени кофи и тенджери с красиви цветя. Скована набързо от стари летви и вързана с тел за циментов кол, пътната врата зееше отворена. Дворът беше ограден от къпинови храсти.

 

Янко беше навън и разтоварваше дърва от магарето. Рязко дръпна въжето, с което бяха вързани и те се стовариха с трясък едновременно от двете страни. Магарето подскочи и пристъпи напред, а Янко се зае да навива въжето. Чак тогава ме забеляза.

- Пете, къде? – изрече затруднено и се усмихна. Аз протегнах ръка в посока реката и също се усмихнах. Янко поклати одобрително глава.

 

Независимо, че беше простоват, необразован и говореше със затруднение, хората го уважаваха и му помагаха. Даваха му храна за вкъщи и газ за лампата. Беше с тях и в добро, и в зло.

 

Продължих по пътеката и се спуснах надолу към реката. Свалих джапанките и зашляпах бос срещу течението. Отдалече се чуваше детска глъч и плискане на вода. Тази година бентът беше направен стабилно, с големи камъни и чимове трева – не пропускаше вода. Завирената площ беше голяма и дълбока.

 

Заварих деца от всички махали. Денят беше горещ, водата топла. По-големите правеха скокове отвисоко. По-малките, потопени до шия във водата, гледаха в захлас. Някои вече излизаха от водата с посинели устни и трепереха от студ. За мен забавлението тепърва започваше.

 

Наближаваше три часа следобяд. Бяхме останали само осем деца. Забелязахме, че откъм Перущица, над къщата на Бухос Арменеца, се задава черен облак. Отведнъж настана тишина, птиците замлъкнаха, жабите също, всичко. Тишина, тишина. Започнахме да дишаме трудно, въздухът не достигаше. Стана тъмно като нощ. Вперихме тревожно поглед един в друг. Подобно нещо не бяхме виждали. Изплашихме се много. Кольо Гашаров скочи във водата. Потопен до кръста, приканваше и другите да го последват. Водата щяла да остане по-топла, когато завали.

 

Изведнъж нещо започна да пада около нас. Сметнахме, че деца хвърлят камъни от пътя за Йовчевата чешма. Погледнах нагоре и нещо ме удари в лицето. Изревах от болка. Направих няколко крачки и се свих на кълбо под един храст. Извикаха: „Градушка!” Не можех да отворя очи. По лицето ми се стичаше кръв. Ръцете ми лепнеха. Другите деца започнаха да се трупат върху мен. Чувах плач, стенания, охкания.

 

Отворих за миг очи – падаха ледени късове колкото кокоше яйце. Толкова бяха тежки, че щом се удряха в земята, отскачаха високо нагоре. Удряха жестоко мен и другарчетата ми. Всеки се стремеше да се скрие под телата на другите. След малко и аз бях избутан най-отгоре. Храстът габър, под който се бях свил, отведнъж остана без листа – бяха отнесени от ураганния вятър.

Ужасен, Коцето изрева:

- Да бягаме!

 

Всички се затичахме да прекосим реката, като с ръце предпазвахме главите си от ледените късове. Но спряхме ужасени – водата беше мътна, кална, влачеше камъни и храсти. Пръв се хвърли Антон. Даде ни кураж и останалите наскачахме в реката. Спасявахме се кой както може и доплувахме отсреща. Само Красьо още не стигаше брега. Водата го влачеше надолу, а той със сетни сили се мъчеше да да се освободи от побеснялата й хватка. Антон го видя и с риск за живота си, се хвърли отново в реката. Заплува след приятеля си, хвана го за крака, после за ръката и го извади на брега.

 

Боси, някои с връхни дрехи, други само по гащета, се затичахме по пътеката нагоре. Пред мен бягаше Асен. Мокрите му гащета се бяха разхлабили, падаха надолу и му пречеха да бяга. Той за миг сваляше ръце от главата си, за да вдигне гащите си, но тогава темето му оставаше незащитено. Така градушката ту удряше главата, ту задника му.

 

С огромни усилия стигнахме високото място над реката. Пред нас – стена от лед. Не виждахме коларския път. Стъпвахме върху леда напосоки, блъскани от ураганния вятър. Замрежено зърнах къщата на Янко и свихме рязко надясно. Ураганът сега ни заудря в гръб. Вмъкнахме се през отворената врата и наскачахме пребити върху голямото дървено легло. Всички знаехме, че тук има въшки и бълхи, но това сега никой не го интересуваше. Треперещи от студ, започнахме да разтриваме телата си с одеалата.

 

В това време Янко се молеше пред иконата на Светата майка с Младенеца. Под нея имаше запалено кандило. Счупено на две огледало, скрепено с конци и копчета, отразяваше ужасеното лице на човечеца. Кандилото гаснеше и припламваше. Бурята отвън бушуваше зловещо. Кършеше дебели клони от дърветата. Една череша се наклони и корените й се показаха. Вятърът поде пръстта от тях и я запрати надалеч.

 

Янко продължаваше да се кръсти, а от беззъбата му уста се чуваше:

- Боже, какво направи! Боже, Боже…

Петко не издържа и проплака:

- Яне, умирам! – и зарева още по-силно.

Друг пищеше:

- Яне, викай линейка!

 

Къщата се заклати и зловещо заскърца. От тавана се откърти голямо парче мазилка и падна на пръстения под. Прозорецът се счупи и за секунди остана без стъкла. Парчета лед хвърчаха към леглото и се трупаха на камари. Кандилото угасна, изпускаше само дим. Така продължаваше близо десетина минути.

 

Градушката спря изведнъж, както и дойде. Вятърът също. Запалихме печката да се изсушим, но замириса силно на пушек и трябваше да излезем навън. Заварихме потресаваща картина. Цели дървета бяха изкоренени. Други - с прекършени клони. Цветята по стълбата вече ги нямаше. Върху леда се виждаха обрулени зелени круши, ябълки, дюли, череши. Кучето се беше свряло в колибата си, а кокошките бяха скупчени в един ъгъл на кокошарника. Никой от нас не посмя да заговори.

 

Отзад Янко извика уплашено:

- Деца, помогнете! Магарето! – и посочи към другата стая.

Тя нямаше дюшеме, само греди. Отдолу зееше дълбока изба. Горкото животно беше намерило подслон там. Стоеше разкрачено, стъпило на две греди и не помръдваше.

 

Всички без колебание се включихме в спасяването му. Стоян и Коцето смело преминаха по гредите пред магарето и го заблъскаха назад. Останалите го хванахме за опашката и го дърпахме. То се инатеше и вместо назад, пристъпваше напред. След големи усилия го накарахме да стъпи на здрава земя. Стъписано, то показа глава навън, но не помръдваше. Чу се удар от дебела тояга. То подскочи, хвърли къч със задните си крака и се затича в галоп надолу към Перущица.

 

Разсмяхме се доволни. Страхът и паниката ни напуснаха. Започнахме да броим цицините по главите си.

- Петьо, майка ти. – каза Петко Арчията и посочи пътя.

Обърнах се – мама разплакана, с пръчка в ръка, идваше към нас. Понесох няколко удара по задника и подсмърчайки, покорно притичах надолу към къщи.

 

Прозорците на къщите бяха изпотрошени. Изплашени хора стояха пред вратите на домовете си. Други, събрани на групи, разговаряха високо. По-надолу, от една къща се чуваше раздиращ плач – оплакваха някого.

 

На следващия ден Перущица беше в траур. Седем ковчега бяха положени на площада за поклонение. Сушината до тухларницата се бе срутила от урагана и бе убила тези хора.

Бог да ги прости!

 

Драги, читателю, мечтаех да разкажа тази страховита история цели петдесет години. А ето и имената на осемте деца, които бяхме там:

Никола Асенов Гашаров – на 13 год.

Костадин Аспарухов Дардов – на 15 год.

Стоян Бонев Папазов (Бозука) – на 15 год.

Петко „Арчията” от Брацигово – на 15 год.

Антон Живков Попов – на 14 год.

Асен Илиев Дардов – на 14 год.

Красимир Илиев Тодоров (Кифлата) – на 11 год.

Петър Атанасов Андреев – на 13 год.

 

Автор: Петър Андреев

Източник: Исторически музей - Перущица