Отшумели са дните на Април 1876 г., когато Перущица е опожарена до основи. В новата Санстефанска България започва новият живот, но решенията на Берлинския конгрес се разминават с очакванията. Съобразно с решенията му, Перущица остава в пределите на Източна Румелия, в областта, подвластна на Османска Турция. Всичките усилия и борби на перущинци са насочени към обединението на двете части и с това ликвидиране на икономическите и политическите последици от разкъсване на територията на България. 1908 година е зад гърба им. Обявената независимост на страната според тях, е постигната цел, но не независимост в пълния смисъл, разказват от Историческия музей в Перущица.

 

Сред перущинци се е вселила мисълта за реална промяна. „Нека с надежда се утешим засега. Надеждата ни кара да мислим за бъдещия ни свободен живот, че един ден ще станем народ самостоятелен, за да се разпореждаме сами с народните си интереси… И когато българинът от трите части на отечеството ни запее, тогава само целта на въстанията ще е постигната, тогава падналия за свобода ще живее в паметта на живите”. С откъсването на с. Тъмраш и околностите му над Перущица и обособяването му в така наречената „Тъмрашка република”, погледите и стремежите на подвластната им някога Перущица са насочени натам - към чифлика над „Среднек”.

 

С указ №5 на Министерския съвет на Царство България е обявена обща мобилизация на въоръжените сили в страната с дата 17 септември 1912 г. Вестта е посрещната от цялото население с небивал ентусиазъм и вълнение. Все още живите свидетели на априлските дни на 1876 г. в Перущица помнят и разказват за „тъмния и плачевен живот” на „брата роб”. Пред комисиите се явяват масово млади и стари перущинци.

 

Начело са членове на Комитета „27 Априлий” заедно с бившите кметове и общинските си съветници. Младите заемат определените им места, а старите поборници се включват в състава на опълчението. От правото на записване в списъците се възползват запасни и редовно призовани перущинци. Под бойните знамена мнозинството от тях се включват във 2-ра Тракийска дивизия и прилежащите й части, които според щабните разпореждания са в състава на Родопския отряд. Поради груповото явяване на дошлите по-рано запасни в сборните пунктове с тях се попълват първите дружини и заминават за предните пунктове. В резултат – повечето са включени в състава на 7-ма рота на 21 пехотен Средногорски полк с командир полковник Серафимов, в ротата на капитан Гюмюшев.

 

Голямата част от перущинци са от 21-ви септември на позициите близо до селото. Задачата, която е поставена пред полка им е ликвидиране на Тъмрашкия клин, врязал се над селото им и освобождаването на централната част от Родопите. Районът отсам Тъмраш и околностите му, според статуквото, е включен в българската територия, а „самият Тъмраш е оттатък границата, врязан като клин в земите ни и е в непосредствена близост до Перущица”. Срещу този клин е насочено действието на дясната колона на Родопския отряд, разделен на Лилковска група и Чуренска група. Напрежението обхваща всички. Заповедта за настъпление от 5-ти октомври ги заварва готови. Командирът на Чуренската група - подполковник Врачев, пише: „... днес 7 часа заповядах след групиране на ротите да се щурмува Кадиева Варица – Комаров камък – Бейбунар и овладее връх Голица…Начало на военните действия е 9 часа преди пладне. Телеграфирах на перущинския кмет да изпрати веднага 4 добитъка и хора за пренасяне на ранените.

 

Пръв откри огън противникът в 8.30 часа, когато командирът на 7-ма рота, капитан Гюмюшев заема с ротата си определената от мен позиция. В 9 часа преди пладне заповядах на батареята да открие огън по неприятелските укрепления на „Кадиева Варица”. След нея откриха огън 7-ма и 8-ма роти и така се почна ожесточен бой, при който неприятелят силно се съпротивляваше и бе в значително количество. Дружината настъпи бързо напред и за късо време в 9.50 часа беше на около 500 крачки от противника…Батареята се премести на връх Комаров камък и оттам започна да обстрелва неприятеля, скрил се в укреплението”. При такава тактическа обстановка започва боят. При атаката на „Кадиева Варица” в първите редици са перущинци.

 

Те са във войсково подразделение, което брани района над селото им и са срещу селище, донесло им в миналото толкова злини. Затова заповедта на капитан Гюмюшев е очаквана с нетърпение. С готовност и решителност я изпълняват, неспирайки се пред нищо.

 

Щурмът е съпроводен с мощно „ура”. „Почти не се крият. Наоколо има само окосена трева и още неприбрани снопи сено. Зад тях спасение от куршумите няма”. Тази липса на сигурно прикритие не пречи на 7-ма и 8-ма роти да напреднат. „Турците силно се съпротивляват, за което донесох в 1.30 часа след обяд”, пише полковник Врачев до командира на бригадата. „От успешната артилерийска стрелба и настъплението на 7-ма и 8-ма роти, които траяха около два часа, противникът бе принуден да отстъпи, преследван от дружината“. Чуренската група загубва 14 души и 48 са ранени. По списъчен състав от тях 12 убити са перущинци, а ранени - 23-ма. На последните е оказана първа помощ, макар и в недобре оборудвания превързочен пункт в с. Чурен, след което са пренасяни с предоставения им добитък до астането (лечебницата) в Перущица. Посрещани са от съселяните си като герои и препращани към болницата „Св. Августин” в Пловдив.

 

Войсковите съединения от Чуренската група се стремят да изпълнят поставената им задача, в това число да превземат Тъмраш. Граничната рота пристига във вече опразнения Тъмраш. Заварените развалини на някогашния величествен и зъл Тъмраш подклаждат наслоеното чувство на непримиримост у българските войници. Бягството на местното население с огромната си върволица повлича след себе си и пограничната отбрана. 7-ма и 8-ма роти завземат опразненото село, а около 16 часа и казармата на Бейбунар, пленявайки изоставеното и все още веещо се турско знаме.

 

Описаните събития са свидетелство за първото бойно кръщение на представителите на Перущица, участващи във войната, решени да изпълнят своя патриотичен дълг към Майка България. Във войсковите поделения перущинци се числят със следните звания: подофицер и старши подофицер, капитан, поручик, подпоручик, фелдфебел, ефрейтор, според описите на съответните подразделения.

 

В издадените впоследствие смъртни актове за загиналите, съхранени и досега в регистрите на Община Перущица, е записано освен името на загиналия и точното място на боя, в който е загинал. От тях се вижда, че през Първата и Втората Балкански войни загиналите в боевете перущинци са: при Кадиева Варица, Комаров камък – 12 души; в Тъмраш, Гечкели, Чепеларе, Ксанти, Кукуш – 8 души; при: Радовиш, Костинброд, Църварица, Калиманици, Драгитреща, Кочанско, Вранево Щипско, Щип, Лесковир Щипско, Криволак, Петерлаш, Елешница Неврокопско, Марков Уврат, Царево село, Солун, Одрин – 26 души. В посочените местности и селища в голямата си част са решителните и възлови сражения, в които войската ни е проявила завидна храброст и достойнство.

Според отчетите на общината след преброяването от 1910 г., общият брой на перущинци, които са взели участие във военните сражения е 2031 души – 2/3 от цялото мъжко население на градеца, като от тях загиват 46-ма. Според статистиката 60% от тях са на възраст от 20 до 27 години.

 

За доброволците, главно в македонското опълчение, няма точна информация. За техните изяви свидетелстват запазените им фотографии от тези години, с облеклото и съответното им снаряжение.

По време на Балканските войни, заради „особени заслуги” и проявени способности е поверена адютантска длъжност на перущинците: капитан Стоян Гашаров, капитан Гичев и на „ратника на Балканския сговор”, подпоручика в 25-ти Драгомански полк Иван Маджаров. През същия период е поверена адютантската длъжност при столичния комендант на Станислав Николов Гичев и на Александър Георги хаджи Тилев, а Константин Гълъбов е на работа в щаба на 9-та допълнителна дружина. За участието си перущинци са отличени: двама от тях посмъртно са повишени в звания, а трима от живите получават – „военен орден за храброст”.

 

С орден „За военни заслуги 4-та степен 2-ри клас и военна лента„ са отличени перущинците: Никола Рангелов Христов, Александър Георги хаджи Тилев, Станислав Николов Гичев и Стоян Николов Гашаров.

Така перущинци заслужават името си на участници и радетели за българската кауза в тези военни стълкновения през новото ни летоброене и записват името си сред героите на Балканските войни от 1912-1913 г.

 

Автор: Камелия Вангелова

Използвана литература:

К. Стоянова, Участието на перущинци в Балканските войни. – В: Перущица. Гласове от миналото, настоящето и бъдещето. Т. 11, Пловдив, 2016, 214-225

Снимки:

1. Стоян Налбантов от Перущица - награден за битката при Одрин

2. Бойният самолет с перущенци при Одрин

3. Перущинци поднасят почит пред паметника на Йордан Кръстенов в Одрин